— Не, замина си — промълви Еовин и се обърна на югоизток да погледне към мрачните планини.
— Някъде отиде? — запита Еомер.
— Не знам — отвърна тя. — Дойде по тъмно и препусна на сутринта, преди слънцето да изгрее над планинските върхове. Замина си.
— Скръб те мъчи, дъще — каза Теоден. — Какво се е случило? Кажи ми, не е ли говорил за онзи път? — Той посочи над притъмнелите каменни редици към Дуиморберг. — За Пътя на Мъртвите?
— Да, господарю — каза Еовин. — И навлезе в Сенките, от които никой не се е завръщал. Замина си.
— Значи пътищата ни се разделят — каза Еомер. — Той е загубен. Ще трябва да тръгнем без него и надеждата ни се смалява.
Бавно пресякоха поляната, обрасла с нисък пирен и планински треви, и никой не промълви дума, докато стигнаха до кралския шатър. Мери откри, че тук всичко е готово за гостите, без да забравят и самия него. Бяха му разпънали малка палатка край кралските покои; той поседя вътре самичък, докато навън сновяха безброй мъже, дошли да се посъветват с краля. Настана нощ и на запад звездите увенчаха едва забележимите чела на планините, ала Изтокът бе мрачен и пуст. Крайпътните камъни бавно чезнеха от поглед, но отвъд тях, по-черна от мрака, още се мержелееше надвисналата исполинска сянка на Дуиморберг.
— Пътят на мъртвите — помърмори си той. — Пътят на Мъртвите? Какво значи всичко това? Всички ме изоставиха. Всеки пое към съдбата си: Гандалф и Пипин на изток към сраженията; Сам и Фродо към Мордор; Бързоход, Леголас и Гимли към Пътя на Мъртвите. Но вярвам, че скоро ще дойде и моят ред. Питам се за какво ли говорят и що смята да предприеме кралят. Където отиде той, там съм и аз. Посред тия мрачни мисли изведнъж се сети, че е прегладнял, и стана да види дали някой в този странен лагер не споделя чувствата му. В същия миг засвири тръба, и един вестоносец дотича да покани кралския оръженосец на трапезата.
В дъното на шатъра имаше кътче, оградено с бродирани завеси и застлано с кожи; тук Теоден бе седнал край малка масичка заедно с Еомер, Еовин и Дунхере, управникът на Черноденската долина. Мери застана край кралското място, готов да прислужва, ала старецът скоро се опомни от дълбоките размисли и се обърна с усмивка.
— Хайде, хайде, драги Мериадок! — каза той. — Няма да стоиш прав. Докато съм в земите си, ще седиш край мен и ще веселиш сърцето ми с разкази.
Направиха на хобита място вляво от краля, но никой не поиска да слуша разкази. Всъщност почти не разговаряха — хранеха се мълчаливо, докато Мери събра смелост да зададе въпроса, който го мъчеше.
— Господарю, вече два пъти чувам за Пътя на Мъртвите. Какъв този път? И къде е отишъл Бързоход, искам да кажа благородният Арагорн?
Кралят въздъхна, но никой не отговори. Накрая Еомер наруши мълчанието.
— Не знаем и скръб е натегнала в сърцата ни. Колкото до Пътя Мъртвите, ти сам мина първите му крачки. Не, не мисли думите ми за зла прокоба! Пътят, по който се изкачихме, води нататък, към Вратата в Тъмната клисура. Но никой не знае що има отвъд нея.
— Никой не знае — потвърди Теоден, — ала една древна лагенда, която днес малцина си спомнят, открехва донякъде вратите на тайната. Ако са верни старите предания, разказвани от баща на син в Еорловия род, то Вратата под Дуиморберг води към таен проход под планината, свършващ незнайно къде. Ала никой не е дръзвал да разбули тайните й, откакто Балдор, син на Брего, минал през нея и вече никога не се върнал сред хората. Прибързан облог сторил той, когато пресушил рога на празника, устроен от Брего в чест на новоизградения Медуселд и повече не се върнал при трона, който трябвало да наследи. Разправят, че Мъртвите от Мрачните години пазят пътя и не позволяват жив човек да пристъпи в тайните им покои, но понякога хората ги виждат как излизат от вратата като сенки и слизат по каменния път. Тогава в цялата долина вратите се залостват, завеси закриват прозорците и всички тръпнат от страх. Но Мъртвите излизат рядко, само в дни на дълбока тревога и приближаваща смърт.
— Ала в Черноденската долина разказват — прошепна Еовин, — че съвсем наскоро, в една безлунна нощ, наблизо минала огромна армия в странни одежди. Никой не знае откъде идвала, ала се изкачила по каменния път и изчезнала сред хълмовете, сякаш бързала към уречено място.
— Тогава защо Арагорн е тръгнал натам? — запита Мери. — Не знаете ли някакво обяснение?
— Ако не ти е казал нещо като на приятел — отвърна Еомер, — то никой сред живите не знае целта му.
— Стори ми се много променен, откакто го видях за пръв път в кралския дворец — каза Еовин. — Беше по-суров и по-стар. Обречен изглеждаше, сякаш Смъртта го бе позовала.
