— Ако можех! Ако можех! Колко напразни слова. То е потънало в Сянката и само времето ще покаже какво е приготвила съдбата за него и за нас. Няма да чакаме дълго. А дотогава нека се обединим всички против Врага, каквито и да са пътищата ни, и да се надяваме, докато можем. Подир надеждата ни остава храбростта да умрем свободни. — Той се обърна към Фарамир: — Какво мислиш за гарнизона край Осгилиат?
— Не е силен — каза Фарамир. — Вече казах, че пратих отряда от Итилиен да го подкрепи.
— Мисля, че няма да стигнат — каза Денетор. — Там ще е първият удар. Ще им трябва храбър командир.
— Както и навсякъде — въздъхна Фарамир. — Уви, колко ни липсва моят любим брат! — Изправи се. — Свободен ли съм, татко? Преди да довърши, той се олюля и се подпря на бащиния трон.
— Морен си, виждам — каза Денетор. — Казаха ми, че си препускал отдалеч под летящите сенки на злото.
— Да не говорим за това! — промълви Фарамир.
— Тъй да бъде — съгласи се Денетор. — Върви сега да почиваш както можеш. Утре ни чака тежък ден.
Всички се сбогуваха с Владетеля на Града и отидоха да почиват, докато още могат. Навън царуваше беззвезден мрак, когато Гандалф се упъти към квартирата, следван от Пипин с малък факел в ръка. Не изрекоха нито дума, докато вратата не се затвори зад тях. Чак тогава Пипин хвана Гандалф за ръката.
— Кажи ми, има ли надежда? — запита той. — За Фродо ми е думата. Е, и за нас, но главно за Фродо. Гандалф положи ръка на главата му.
— Никога не е имало голяма надежда — отвърна той. — Само надежда за глупци, както ми бе казано. А когато чух за Сирит Унгол… — Той замълча и с широки крачки се приближи до прозореца, сякаш погледът му можеше да пробие източната нощ. Сетне промърмори: — Сирит Унгол! Защо натам, питам се? — Обърна се. — Преди малко, Пипин, сърцето ми изстина като чух това име. Ала всъщност вярвам, че във вестите на Фарамир се крие надежда. Ясно е, че Врагът най-сетне започва войната и нанася първия удар, докато Фродо е още на свобода. В идните дни окото му ще се взира ту насам, ту натам, но винаги надалеч от собствените му земи. И още нещо, Пипин, отдалеч долавям у него припряност и страх. Започва преждевременно. Нещо го е стреснало. — За миг Гандалф постоя замислен. — Може би — промърмори той. — Може дори и глупостта ти да е помогнала, мое момче. Чакай да видим. Преди пет дни трябва да е открил, че сме низвергнали Саруман и сме отнели Камъка. И какво от това? Нито имаме полза от него, нито бихме могли да го употребим, без той да узнае. А! Питам се. Арагорн? Часът му наближава. А в него се крие непреклонна сила, Пипин, той е храбър, решителен, сам може да реши и да поеме огромен риск, ако се наложи. Това може да е. Може тъкмо с тая цел да е взел Камъка и предизвикателно да се е разкрил пред Врага. Питам се. Е, както и да е, не ще узнаем отговора преди идването на Роханските конници… стига да не закъснеят. Лоши дни ни чакат. Да поспим, докато можем!
— Но… — обади се Пипин.
— Какво но? — запита Гандалф. — За тая вечер разрешавам само едно но.
— Ам-гъл. Как са могли да тръгнат с него и дори да го вземат за водач? Както усетих, Фарамир не харесваше мястото, накъдето ги водел, ти също. Какво се е объркало?
— Сега не мога да отговоря — каза Гандалф. — И все пак сърцето ми усеща, че Фродо и Ам-гъл ще се срещнат преди края. За добро или за зло. Но тая вечер не ще говоря за Сирит Унгол. Предателство, предателство — това ме плаши, предателството на оная жалка твар. Но да става каквото е писано. Нека не забравяме, че предателят може да сгреши и да стори добро, без да иска. Случва се понякога. Лека нощ!
Новото утро настъпи сред кафеникав сумрак и сърцата, ободрени за малко от завръщането на Фарамир, отново се свиха. Крилатите Сенки не се мярнаха този ден, но от време на време високо над града се раздаваше далечен крясък и който го чуеше, за миг застиваше от ужас, а по-боязливите избухваха в ридания.
Фарамир отново бе заминал на път. „Не му дават да си почине — мърмореха някои. — Владетелят е прекалено строг към сина си и го кара да поеме двойни задължения — за себе си и за онзи, що няма да се върне.“ Хората непрестанно се взираха на север с един въпрос:
„Къде са Роханските конници?“
Фарамир наистина не бе заминал по свое желание. Но Владетелят на Града имаше пълна власт в Съвета и този ден не бе настроен да отстъпва пред другите. Съветът бе свикан рано сутринта. Военачалниците решиха, че поради заплахата от Юга силите им не са достатъчни за изпреварващ удар, освен ако пристигнат Роханските конници. А дотогава щяха да разположат бойци по стените и да чакат.
— И все пак — каза Денетор — не бива току-така да изоставяме външните укрепления, изградени с тъй тежък труд. Врагът трябва скъпо да плати преминаването на Реката. Ако иска да щурмува Града, не може да пресече нито северно от Каир Андрос, заради блатата, нито на юг, към Лебенин, където реката е толкова широка, че ще му трябва цял флот. Тежестта ще падне върху Осгилиат, както и миналия път, когато Боромир го отблъсна.
