— Онова беше само проба на силите — каза Фарамир. — Днес можем да заставим Врага да плати десетократно загубите ни при охраната на Реката и пак да загубим в крайна сметка. Той с лека ръка може да си позволи да пожертвува армия, а за нас всеки отряд е безценен. А ако пресече с цялата си сила, отстъплението на предните ни части ще бъде рисковано.
— Ами Каир Андрос? — запита Принцът. — И него трябва да удържим, ако защитаваме Осгилиат. Да не забравяме заплахата отляво. Рохиримите могат да дойдат, могат и да не дойдат. Но Фарамир ни разказа за огромните войски, прииждащи към Черната порта. Но една армия може да излезе оттам и да удари на разни места.
— Войната налага рискове — каза Денетор. — На Каир Андрос има гарнизон и повече хора не мога да отделя. Но не ще отстъпя без бой Реката и Пеленор… додето ми остава поне един храбър командир, готов да изпълни волята на своя господар.
Всички замълчаха, но накрая Фарамир изрече:
— Не ще се противя на волята ти, господарю. Щом те лишиха от Боромир, аз ще отида да сторя каквото мога вместо него… ако заповядаш.
— Заповядвам — отвърна Денетор.
— Тогава сбогом! Но не мисли зле за мен, ще се върна!
— Зависи как — каза Денетор.
Преди Фарамир да препусне на изток, Гандалф се обърна към него.
— Не бързай да жертвуваш живота си от обида — каза той. — Тук ще си нужен не само за войната. Твоят баща те обича, Фарамир, и ще си го спомни преди края. Сбогом!
И тъй, Фарамир отново потегли заедно с отряд от доброволци и бойци, които можеха да бъдат отделени от охраната. Хората от стените се взираха към разрушения град и се питаха какво ли става там, защото не забелязваха нищо. А други все тъй гледаха на север и мислено брояха левгите по пътя на Теоден през Рохан. „Ще дойде ли? Ще си спомни ли за древния съюз?“ — мълвяха те.
— Да, ще дойде — каза Гандалф, — дори и да закъснее. Помислете малко! В най-добрия случай Червената стрела е стигнала при него преди два дни, а дълги мили ни делят от Едорас.
Новите вести пристигнаха едва през нощта. Морен конник долетя от бродовете със съобщение, че от Минас Моргул е потеглила армия и вече наближава Осгилиат, към нея се присъединили полкове от Юга — жестоки и едри Харадрими.
— Узнахме още — добави пратеникът, — че отново ги води Черния капитан и страхът от него се носи далеч напред по Реката.
С тия зловещи слова приключи третият ден от пристигането на Пипин в Минас Тирит. Малцина заспаха — вече почти никой не се надяваше Фарамир да удържи бродовете за дълго.
На следващия ден мракът престана да приижда, беше се сгъстил докрай, ала тегнеше още по-мъчително върху сърцата на хората и ги изпълваше с непоносим ужас. Скоро пристигнаха нови зли вести. Врагът бе успял да прекоси Андуин. Фарамир се оттегляше към стената на Пеленор, събирайки бойците от Крайпътните укрепления, ала силите на противника бяха десетократно по-многобройни.
— Ако изобщо успее да пресече Пеленор, враговете ще го следват по петите — каза пратеникът. — Скъпо платиха за преминаването, но той се надяваше на повече. Плановете им са били добре подготвени. Сега разбрахме, че тайно са изградили в Източен Осгилиат множество салове и баркаси. Гъмжаха като мухи. Но не те ни победиха, а Черния капитан. Малцина устояваха още щом се разнасяше слухът за приближаването му. Пред него собствените му бойци тръпнат от страх и са готови да загинат, щом заповяда.
— Значи там съм по-нужен, отколкото тук — каза Гандалф, препусна из полята и скоро сиянието му изчезна от поглед. Самотният Пипин остана на стената и цяла нощ се взира на изток, без да мигне.
Утринните камбани едва бяха проехтели, сякаш за подигравка с непрогледния мрак, когато Пипин зърна далеч сред мътните простори да лумват огньове там, където се издигаха стените на Пеленор. Часовите викнаха в един глас и целият Град се вдигна на оръжие. От време на време червен отблясък озаряваше мрака и през натежалия въздух бавно долиташе глух тътен.
— Превзели са стената! — крещяха хората. — Разбиват я. Идат!
— Къде е Фарамир! — отчаяно викна Берегонд. — Не казвайте, че е загинал!
Първите вести донесе Гандалф. Към средата на утрото той пристигна с шепа конници, охраняващи върволица от каруци. Вътре бяха налягали ранени мъже — само това оставаше след гибелта на Крайпътните укрепления. Вълшебникът веднага се яви пред Денетор. Сега Владетелят на Града се бе разположил във високите покои над Залата на Бялата кула и Пипин стоеше край трона му, напрягаше мрачния си взор през мътните прозорци на север, юг и изток, сякаш искаше да пробие сенките на прииждащата съдба. Най-дълго се вглеждаше на север и понякога се вслушваше, сякаш някакво древно изкуство му позволяваше да дочуе гръмовния тътнеж на копита из далечните равнини.
— Дойде ли Фарамир? — запита той.
— Не — отвърна Гандалф. — Но беше още жив, когато го напуснах. Ала реши да остане с последните, та да спаси от разгром отстъплението през Пеленор. Може и да удържи с хората си, но се съмнявам. Изправен е пред несметни пълчища. Пристигна онзи, от когото се боях.
