— Да не би… Мрачния владетел? — извика Пипин, забравил от ужас къде се намира.
Денетор се разсмя горчиво.
— Не, още не, драги Перегрин! Той ще дойде да се наслади на гибелта ми чак след крайната победа. Други са неговите оръжия. Тъй прави всеки мъдър владетел, скъпи ми полуръсте. Инак защо да седя в тая кула, да гледам, да мисля, да чакам и да жертвувам дори синовете си? Та аз още мога да въртя меча!
Той се изправи, отметна дългия си черен плащ и Пипин с изумление видя, че отдолу е облечен в ризница, а на пояса му виси дълъг меч с тежка дръжка в черна ножница със сребърни шарки.
— Тъй ходя и тъй спя от години насам — добави той, — та да не влее старостта в тялото ми безсилие и страх.
— И все пак днес най-злият от военачалниците на Властелина от Брад-дур е овладял външните ти стени — каза Гандалф. — Той е древен крал на Ангмар, Магьосник, Дух на Пръстена, Повелител на Назгулите, сянка на отчаянието, копие на ужаса в десницата на Саурон.
— Значи си си намерил равностоен противник, Митрандир — отвърна Денетор. — Лично аз отдавна знам кой е пръв предводител на пълчищата на Черната кула. Само за това ли се върна? Или си отстъпил пред силата на врага?
Пипин затрепера, очаквайки внезапния гняв на засегнатия Гандалф, но страхът му се оказа безпочвен.
— Може и тъй да е — кротко отвърна Гандалф. — Но още не е дошъл час да премерим силите си. А ако са верни древните слова, не ще падне той от ръката на простосмъртен мъж и дори за Мъдрите е скрита участта, що го чака. Както и да е, засега Капитанът на отчаянието не бърза напред. По-скоро предпочита, както ти сам мъдро изрече, да повелява отдалече и да тласка на щурм обезумелите си роби. Не, върнах се главно за да опазя ранените, които можем да изцелим. Стената е разбита по цялата дължина и скоро пълчищата на Моргул ще нахлуят отвсякъде. А най-вече дойдох, за да кажа това: скоро в полята ще пламне бой. Трябва да се подготви внезапен удар навън. В него да се включат конници. Там е искрицата надежда, защото поне едно липсва на врага — малцина се неговите конници.
— Нашите също — каза Денетор. — Тъкмо сега Рохан щеше да е добре дошъл.
— По-скоро ще дочакаме други гости — отвърна Гандалф. — Бегълците от Каир Андрос вече са съвсем наблизо. Островът е превзет. Друга армия нахлу откъм Черната порта и пресече на североизток.
— Някои те обвиняват, Митрандир, че с наслада носиш зли вести — каза Денетор, — но за мен това не е новост — знаех го още снощи. Колкото до удара, вече съм помислил за него. Да слезем.
Времето минаваше. Най-сетне стражата зърна от стените отстъплението на челните отряди. Отначало безредно се зададоха групички морни, изранени мъже, някои бягаха безумно като подгонени. Далече на изток трепкаха огньове, тук-там пламъците им сякаш пълзяха из равнината. Горяха къщи и обори. Сетне от безброй места червени огнени рекички се втурнаха лъкатушно из мрака към чертата на широкия път от Градската порта до Осгилиат.
„Врагът — шепнеха хората. — Стената е рухнала. Ето ги, нахлуват през проломите! И като че носят факли. Къде са нашите?“
Наближаваше вечерният час и ставаше толкова мрачно, че дори най-зорките мъже от Крепостта не различаваха в полята почти нищо, освен нови и нови пожарища и все по-дългата огнена колона, устремена напред. Но ето че на по-малко от миля изникна събрана група бойци, които не бягаха, а крачеха, без да се разкъсват.
Наблюдателите стаиха дъх. „Фарамир трябва да е там — говореха те. — Той има власт над хора и зверове. Ще успее.“
Отстъпващите вече бяха само на два фурлонга. От здрача зад тях изскочи малък конен отряд — това бе останало от последните защитници. Отново се спряха за отбрана срещу прииждащите огнени вълни. Внезапно отекнаха свирепи крясъци. Налетя вражеската конница. Огнените колони се превърнаха в буйни потоци, редица след редица търчаха орки с факли в ръце, диви Южняци развяваха кървави знамена, дрезгаво викаха и налитаха да пресекат пътя за отстъпление. От мътното небе с пронизителен вой се спуснаха крилатите сенки, Назгулите, понесли смърт.
Отстъплението се превръщаше в разгром. Отрядът вече се разпадаше, обезумелите хора диво тичаха насам-натам, захвърляха оръжието, крещяха от ужас и рухваха на земята.
Тогава над Крепостта пропя тръба и Денетор най-сетне нанесе удара. Строени отвън, в сянката на високите стени, бяха чакали сигнала му всички ездачи на Града. Сега те литнаха напред, престроиха се и атакуваха в галоп с мощен вик. Нов вик им отвърна от стените, най-отпред препускаха конниците на лебеда от Дол Амрот начело със своя Принц и синьото му знаме.
— Амрот за Гондор! — крещяха те. — Амрот за Фарамир!
Като мълния се стовариха върху врага от двата фланга на отстъплението, ала един конник изпревари всички, бърз като вятъра в тревата — Сенкогрив го носеше и той отново сияеше, разкрит пред всички със светлина в протегнатата си десница.
