Назгулите изпищяха и литнаха назад, защото Капитанът им още не беше дошъл да се изправи пред белия огън на своя враг. Изненадани насред гонитбата на жертвите си от тоя бесен щурм, мордорските пълчища се пръснаха като искрици, подгонени от вихър. С мощен рев последните отряди се обърнаха и налетяха върху преследвачите. Подгонените се превръщаха в ловци. Отстъплението премина в атака. Повалени орки и хора застилаха полето, с пращене се къдреха смрадни облаци дим над захвърлени факли. Кавалерията препускаше напред.
Но Денетор не им разреши да се отдалечат. Макар засега врагът да бе задържан и отблъснат, откъм Изтока се задаваше огромна сила. Тръбата отново засвири — този път за отстъпление. Гондорската кавалерия спря. Зад нейната защита челните отряди се прегрупираха. С твърда крачка поеха назад. Стигнаха до Градската порта и в стегнат марш минаха навътре, гордо ги гледаха жителите на Града и гръмко крещяха възхвали, ала тревога изпълваше сърцата им. Скръбна бе гледката на оределите отряди. Фарамир бе загубил една трета от хората си. И къде беше самият той?
Дойде последен. Хората му влязоха. Завърнаха се конните рицари, следвани от знамето на Дол Амрот и Принца. В ръцете си, върху шията на коня, той носеше тялото на своя родственик, Фарамир, син на Денетор, открит сред бойното поле.
— Фарамир! Фарамир! — крещяха по улиците просълзени мъже. Но той не отговаряше. Понесоха го нагоре по лъкатушния път към Крепостта, където чакаше баща му. В мига, когато Назгулите бяха кръшнали настрани от набега на Белия конник, едно смъртоносно копие бе долетяло да повали Фарамир, вкопчен в борба с могъщ харадски ездач. Само атаката на Дол Амрот го бе спасила от кървавите южняшки мечове, готови да насекат падналия неприятел. Принц Имрахил отнесе Фарамир в Бялата кула и каза:
— Синът ти се завърна, господарю, подир велики подвизи. И той разправи всичко, що бе видял. Но Денетор се изправи, погледна лицето на сина си и не изрече нито дума. Сетне заръча да приготвят легло в покоите, да оставят Фарамир и да си вървят. А сам се изкачи в тайната стаичка на върха на Кулата и по това време който вдигнеше поглед нататък, виждаше бледа светлина да трепти и мъждука зад тесните прозорци. Сетне просветна и изгасна. Когато слезе, Денетор се приближи до Фарамир и безмълвно седна край него, но лицето на Владетеля беше сиво, по-мъртвешко от лика на сина му.
Ето че Градът беше обсаден, обгърнат във вражески пръстен. Далечните стени бяха съборени и Пеленор се намираше в ръцете на Врага. Бегълци по северния път донесоха последните вести отвън преди затварянето на Портата. Това бяха остатъците от стражата на склона, където пътят от Анориен и Рохан се спускаше в низините. Водеше ги Инголд, същият, който бе посрещнал Гандалф и Пипин преди по-малко от пет дни, когато слънцето още изгряваше и утрото носеше надежда.
— Няма вести от Рохиримите — каза той. — Рохан няма да дойде. А и да дойде, ще бъде безполезно. Казват, че Новата армия, за която чухме, ги е изпреварила през Реката по Каир Андрос. Силни са — оркски Батальон на Окото и безбройни отряди от хора, каквито не сме виждали досега. Ниски, набити и безмилостни, брадати като джуджета и въоръжени с огромни секири. Изглежда, че идват от някоя дива страна на необятния изток. Превзеха северния път и мнозина нахлуха в Анориен. Рохиримите не могат да дойдат.
Портата бе затворена. Цяла нощ стражата по стените чуваше възгласите на враговете, които се тълпяха навън, опожаряваха поля и градини и съсичаха когото заварят, бил той жив или мъртъв. В мрака не можеше да се разбере каква сила вече е прекосила Реката, но когато утрото или по-скоро бледата му сянка се прокрадна над равнината, видяха, че дори и очите на нощния страх не са били достатъчно големи. Полята бяха почернели от маршируващи отряди и докъдето стигаше погледът в сумрака, около обсадения град никнеха като отровни гъби лагери от черни или тъмночервени шатри.
Забързани като мравки, орките дълбаеха и дълбаеха в няколко реда огромен пръстен от дълбоки траншеи точно на един изстрел с лък от стените, а щом привършваха, всяка траншея се изпълваше с огън, макар че никой не можеше да види как го запалват и поддържат с хитрини или с магии. Работата продължи през целия ден, а хората от Минас Тирит гледаха, безсилни да попречат. Виждаха как след довършването на всяка траншея се задават огромни каруци, нови вражески отряди бързо разполагаха зад огненото прикритие мощни каменохвъргачки. Катапултите на градските стени не бяха толкова силни, че да им попречат.
Отначало хората се надсмиваха и не се плашеха от машинариите. Изградена преди силата и изкуството на Нуменор да изчезнат в изгнание, главната стена беше невероятно висока и дебела, откъм изток беше черна, твърда и гладка като кулата Ортанк, неподвластна на стомана и огън. Само някой спазъм, разцепил земната твърд под основите й, би могъл да я разруши.
— Не — казваха те, — дори и Безименния да дойде, не ще влезе, докато сме живи.
Ала други отвръщаха:
