И все пак… когато се отдалечаваха, сенките отново обгръщаха хората и сърцата им изстиваха, а храбростта на Гондор се превръщаше в пепел. Вече никой не се бореше с бушуващите пламъци из първия кръг на Града и на много места гарнизонът по външната стена бе откъснат, без път за отстъпление. Само шепа храбреци оставаха на поста си, повечето бяха избягали зад втората порта.
Далече зад битката противникът набързо бе изградил мостове над Реката и през целия ден по тях прииждаха войски и каруци с бойно снаряжение. В полунощ най-сетне започна атаката. Авангардът мина по кривите пътеки, оставени между огнените ями. Тълпите се втурнаха напред, без да обръщат внимание на загубите, без да се разпръснат, щом попаднаха в обсега на стрелците от бойниците. Пък и малцина бяха останали, та пораженията не бяха големи, макар че огненото сияние разкриваше безброй цели за изкусни стрелци, с каквито се бе славил Гондор. Усещайки, че доблестта на Града вече е сломена, скритият Капитан хвърли напред цялата си мощ. Грамадните обсадни кули, построени в Осгилиат, бавно се затъркаляха през мрака.
В Бялата кула отново дотичаха вестоносци и бяха толкова развълнувани, че Пипин ги пусна. Денетор бавно извърна взор от лицето на Фарамир и ги огледа мълчаливо.
— Първият кръг на Града е в пламъци, господарю — казаха те. — Що ще заповядаш? Ти още си Владетел и Наместник. Не всички желаят да следват Митрандир. Хората бягат от стените и ги оставят без охрана.
— Защо? Защо бягат глупците? — запита Денетор. — По-добре да изгорят рано, отколкото късно, защото само огън ни чака. Вървете си в пламъка! А аз? Ще ида на кладата си. На кладата си! Не ще има гроб за Денетор и Фарамир. Никакъв гроб! Без вековен сън в балсамираната смърт. Ще изгорим като езическите крале в епохата, преди да дойдат кораби от Запада. Западът загива. Вървете да изгорите!
Без поздрав и поклон вестоносците изтичаха навън. Денетор се изправи и отпусна трескавата ръка на Фарамир, която бе стискал.
— Той гори, вече гори — скръбно изрече старецът. — Рухва домът на разсъдъка му. — Бавно пристъпи към Пипин и сведе поглед към него. — Сбогом! Сбогом, Перегрин, син на Паладин. Кратка бе службата ти и вече отива към края си. Освобождавам те от малкото останали минути. Върви и умри както сметнеш за добре. И с когото сметнеш за добре, дори с онзи приятел, чието безумие ти довлече тая смърт. Повикай слугите ми, после си върви. Сбогом!
— Няма да се сбогувам, господарю — отвърна Пипин и коленичи. Внезапно отново се почувствува хобит, стана и изгледа стареца в очите. — Ще те напусна, сър, защото наистина много искам да видя Гандалф. Но той не е безумец, лично аз не ще помисля за смърт, додето не го видя да се отчае от живота. Но докато си жив, не желая да ме освобождаваш от клетва и служба. А ако стигнат накрая до Крепостта, дано да съм тук, край теб, и да заслужа поне оръжието, което ми подари.
— Постъпи както желаеш, драги полуръсте — каза Денетор. — Но моят живот е сломен. Повикай слугите ми! И той се обърна към Фарамир.
Пипин си отиде, повика слугите и те дойдоха — шест силни и красиви мъже от свитата, ала и шестимата трепереха от този зов. Но Денетор спокойно им нареди да покрият с топли завивки леглото на Фарамир и да го изнесат. Те послушно вдигнаха ложето и го измъкнаха от стаята. Крачеха бавно, за да не безпокоят болника, а Денетор ги следваше, подпрян на жезъла си; последен вървеше Пипин.
Като на погребение излязоха от Бялата кула в мрака, под надвисналия облак, озарен от мътночервени отблясъци. Бавно пресякоха широкия двор и по заповед на Денетор спряха край Сухото дърво.
Само далечната гълчава на боевете в Града нарушаваше безмълвието и всички чуваха как печално капе водата от мъртвите клони в тъмното езеро. Продължиха през портата на Крепостта и стражата ги изгледа с почуда и отчаяние. Завиха на запад и най-сетне стигнаха до една врата в задната стена на шестия пръстен. Наричаха я Фен Холен, защото беше вечно затворена, освен по време на погребение, и през нея можеха да минават само Владетелите на Града и хората с емблемата на гробниците, които се грижеха за домовете на мъртвите. Отвъд нея лъкатушен път слизаше с множество завои към теснината в сянката на Миндолуин, където се издигаха вечните покои на мъртвите крале и техните наместници.
Със страх в очите и фенер в ръцете привратникът излезе от малката къщурка, край пътя. По заповед на Владетеля той отключи вратата и безшумно я тласна назад, взеха фенера му и минаха отвъд. Мрачен бе стръмният път сред древни стени и колонади, които се мержелееха в колебливите лъчи на фенера. Бавните им стъпки отекваха, а те продължаваха да слизат, докато накрая стъпиха на Безмълвната улица между бледи куполи, пусти палати и образи на отдавна изтлели мъже; влязоха в Дома на Наместниците и оставиха товара си.
