— Докато сме живи? Колко ни остава? Той има оръжие, което е повалило безброй крепости, откакто свят светува. Гладът. Пътищата са отрязани. Рохан няма да дойде.
Но машините не прахосваха снаряди срещу непробиваемата стена. Не разбойник, не оркски главатар водеше щурма срещу главния враг на Мордорския Властелин. Насочваше ги могъщ и лукав ум. Щом огромните катапулти заеха позициите, сред крясъци и скърцане на въжета и лебедки започнаха да изстрелват снарядите си изумително високо, тъй че минаваха право над бойниците и падаха с тътен в първия кръг на Града, по някаква тайна магия много от тях избухваха в пламъци, щом рухнеха долу.
Не след дълго зад стената бушуваше пожар и всички свободни мъже се мъчеха да потушат пламъците, избухнали на безброй места. Сетне сред най-тежката бомбандировка се изсипа нова градушка — не тъй опустошителна, но далеч по-страшна. По улици и пътища зад Портата затътнаха дребни кръгли снаряди, които не пламваха. Но когато хукнаха да разберат какво е това, хората закрещяха и заридаха. Врагът мяташе в Града главите на всички загинали в боевете край Осгилиат, пред стените и полята. Гледката бе страховита, макар много от тях да бяха неузнаваемо смазани или жестоко накълцани, чертите на други още се познаваха и личеше, че са загинали в мъки; на всяко чело бе жигосан скверният знак на Окото без клепачи. Ала и тъй — обезобразени в позора — често се случваше някой да познае свой другар, който гордо е крачил под знамената, копал е из нивите или в почивния ден е потеглял към хълмовете от зелените си поля.
В безсилен гняв мъжете размахваха юмруци към гъмжащите пред Портата безмилостни врагове. Те не обръщаха внимание на клетвите, пък и не разбираха западните езици — помежду си кряскаха дрезгаво като зверове и лешояди. Но скоро в Минас Тирит само малцина запазиха дързостта си да се изправят срещу пълчищата на Мордор. Властелинът на Черната кула имаше и друго оръжие, по-бързо от глада — ужас и отчаяние.
Назгулите са завърнаха и както растеше и се ширеше силата на техния Мрачен владетел, тъй и гласовете им се изпълваха със зла прокоба, отразили единствено неговата воля и лукавство. Кръжаха безспирно над града като грабливи птици, очакващи да се наситят с плътта на обречените. Летяха невидими, недосегаеми за стрела, но вездесъщи, и мъртвешките им гласове процепваха въздуха. Всеки нов крясък ставаше все по-непоносим. Накрая дори и най-храбрите се просваха по очи, когато невидимата заплаха прелиташе над тях, или пък застиваха неподвижно и изпускаха оръжието от безжизнените си ръце, а в умовете им нахлуваше мрак и вече не мислеха за война — искаха само да се скрият, да пропълзят и да умрат.
През целия черен ден Фарамир се мяташе на ложето в Бялата кула, потънал в кошмарите на неизцелима треска; умира, каза някой и скоро всички заповтаряха тая дума по стени и улици. А баща му седеше край него безмълвно и само гледаше, без да се сеща за отбраната.
Дори в ноктите на Урук-хай Пипин не бе преживявал тъй мрачни часове. Дългът му повеляваше да стои при Владетеля и той стоеше забравен край вратата на неосветената стая, като се мъчеше да овладее собствения си страх. Стори му се, че Денетор старее пред очите му, сякаш гордата воля се бе прекършила и непреклонният ум бе рухнал. Може би скръбта и угризенията го бяха сторили. На някогашното безчувствено лице Пипин зърна сълзи, по-страшни от гнева.
— Не плачи, господарю — промълви той. — Може и да оздравее. Посъветва ли се с Гандалф?
— Не ме залъгвай с магьосници! — каза Денетор. — Свърши надеждата на глупеца. Врагът го е открил и сега мощта му расте, проникнал е в мислите ни и всяко наше дело води към гибел. Без добра дума, без благословия пратих сина си към безсмислена заплаха и ето го, лежи с отрова в жилите. Не, не, както и да се обърне войната, моят път свършва, пресекна родът на Наместниците. А сега хора от простолюдието ще водят по тайни пътеки из хълмовете последните потомци на Кралете човешки, додето ги изловят един по един.
На вратата дотърчаха хора да повикат Владетеля на Града. — Не, няма да сляза — отвърна той. — Трябва да остана при сина си. Може да ми продума преди края. Но няма да е дълго. Следвайте когото си искате, та дори и Сивия безумец, макар че надеждата му се оказа измамна. Аз оставам тук.
И тъй Гандалф застана начело на сетната отбрана на Гондор. Където се появеше, сърцата отново туптяха бодро и крилатите сенки чезнеха от паметта. Той крачеше неуморно от Крепостта до Портата, от северния до южния край на стената, а до него вървеше Принцът на Дол Амрот в лъскавата си ризница. Той, и неговите рицари още се държаха като владетели, запазили живата кръв на Нуменор. Видеха ли ги, хората шепнеха: „Вярно са казвали старите приказки; елфическа кръв тече в жилите на тоя народ, нали някога в земите им са живели пришълци от Нимродел.“ И после някой запяваше в здрача куплети от Баладата за Нимродел или други песни, останали в Андуинската долина от незапомнени години.
