Но Теоден не бе изоставен от всички. Рицарите от свитата му лежаха посечени наоколо или пък безумието, овладяло конете им, бе ги отнесло надалеч. Ала един бе останал — младият Храброшлем, верен и безстрашен, той ридаеше, защото бе обичал като баща стария крал. А зад гърба му Мери бе минал невредим през цялата атака чак додето долетя Сянката, после ужасеният Вихрогон ги бе хвърлил и сега диво препускаше из равнината. Заслепен и изнемощял от уплаха, Мери пълзеше на четири крака като замаяно животно.
— Кралски боецо! Кралски боецо! — крещеше сърцето му. — Трябва да останеш до него. Като баща ще ми бъдеш, нали тъй каза.
Но волята му не се подчиняваше и тялото му трепереше. Не смееше да отвори очи и да погледне нагоре.
Ненадейно сред чернилката, обвила съзнанието му, сякаш дочу гласа на Храброшлем, ала сега този глас звучеше странно, напомняше нечии познати слова.
— Махни се, скверен дуимерлайк, повелител на лешоядите! Остави мъртвия в покой!
Леден глас му отвърна:
— Не заставай между Назгула и плячката му! Инак не ще те убие, когато ти дойде редът. Ще те отнесе надалеч, в дома на страданията отвъд мрака, където мъчители ще разкъсат плътта ти, а изнуреното съзнание ще оставят голо пред Окото без клепачи.
Звънлив меч излетя от ножницата.
— Прави каквото щеш, но ако мога, ще ти попреча.
— Да ми попречиш? Безумецо! Не ще ме спре мъж простосмъртен!
И тогава Мери чу най-странния от всички звуци в този час. Храброшлем сякаш се разсмя и ясният му глас зазвънтя като стомана.
— Но аз не съм мъж простосмъртен! Жена стои пред теб. Еовин съм, щерка на Еомунд. Застанал си между мен и моя повелител и сродник. Махни се, ако не си безсмъртен! Все едно дали си жив или пришълец от гроба, ще те посека, щом го докоснеш.
Крилатата твар изпищя срещу нея, ала Духът на призрака не отговори, а замълча, сякаш обзет от внезапно съмнение. Изумлението за миг прокуди страха на Мери. Той отвори очи и чернилката се разсея. Огромният звяр бе кацнал на няколко крачки от него и наоколо му тегнеше мрак, ала отгоре като сянка на отчаянието се извисяваше Повелителят на Назгулите. Малко наляво, с лице срещу тях, стоеше онази, която бе наричал Храброшлем. Но шлемът, потулил тайната, сега бе паднал и русата коса волно блестеше по раменете й като бледо злато. Морскосивите й очи бяха студени и зли, ала по бузите се стичаха сълзи. Стиснала меч в десницата, тя надигна щита срещу ужаса, излитащ от очите на врага.
Тя бе Еовин и в същото време Храброшлем. В спомените на Мери се мярна лицето, което бе зърнал, преди да напуснат Черноден — лице на човек, който вече няма надежда и дири смъртта. Жал и безкрайно изумление изпълниха сърцето му и внезапно се пробуди бавно пламващата храброст на неговия род. Той сви юмрук. Тя не биваше да загине — тъй красива, тъй отчаяна! Или поне нямаше да загине сама, без подкрепа.
Лицето на врага не гледаше към него, но той не смеееше да помръдне от страх да не привлече мъртвешкия взор. Бавно, бавно запълзя настрани, но вторачен със съмнение и злоба в жената пред себе си, Черния капитан не го забелязваше, все едно, че бе червей в калта.
Внезапно огромният звяр плесна с грозните си криле и откъм тях долетя скверен вихър. Отново рипна във въздуха, сетне с крясък налетя над Еовин, удряйки с човка и нокти.
Тя не трепна — девойка от рода на Рохиримите, кралска рожба, стройна и яка като стоманен меч, прекрасна и страховита. Бързо замахна с изкусен и смъртоносен удар. Разсече проточената шия и главата отхвръкна като камък. Сетне отскочи назад, а чудовищната твар рухна поразена и необятните разперени криле се сбръчкаха на земята и с гибелта й, сянката изчезна. Светлина обля Еовин и косата й засия в изгрева.
От разрухата се възправи Черния конник, надвисна над нея висок и заплашителен. С ненавистен крясък, впиващ в ушите отровно жило, той стовари боздугана си. Щитът й се пръсна на парчета, ръката се пречупи, тя падна на колене. Той се приведе над нея като облак и очите му заблестяха; вдигна боздугана за смъртен удар.
Ала внезапно и той се стовари напред с вик на люта болка и отклоненият удар разтърси земята. Мечът на Мери го бе пронизал изотзад, като проряза черната мантия, мина под ризницата и разкъса сухожилието зад могъщото коляно.
— Еовин! Еовин! — изкрещя Мери.
С последни усилия тя мъчително се изправи на нозе и заби меча си между короната и мантията над склонените пред нея огромни плещи. Мечът се пръсна на искрящи отломки. Короната се търкулна със звън. Еовин рухна върху поваления враг. Но виж ти! Мантия и ризница бяха празни. Лежаха на земята безформени, разкъсани и смачкани; крясък се надигна из тръпнещия въздух и заглъхна по вятъра с пронизителен вой. Безплътният тънък глас замря, тишината го погълна и вече никога не отекна на този свят.
Мериадок хобитът стоеше сред труповете и мигаше като бухал на светло — сълзите го заслепяваха, като през мъгла виждаше прекрасната коса на проснатата неподвижно Еовин, гледаше лицето на краля, повален в славния си час. В агонията Снежногрив се бе търкулнал настрани, ала преди това бе донесъл гибелта на господаря си.
