— Той лежи вътре — каза Денетор. — Гори, вече гори. Огън са наклали в плътта му. Но скоро всички ще изгорят. Западът загива. Аз ще се възвися сред дима на огромна клада и всичко ще свърши. Пепел! Само пепел и дим ще отлетят по вятъра! Гандалф видя, че го е обзело безумие, и като се боеше де не би вече да е сторил някакво злодеяние, закрачи напред, последван от Берегонд и Пипин, а Денетор заотстъпва, докато се озова край масата. Там завариха Фарамир още да лежи на мраморната плоча в трескав унес. Наоколо бяха струпани камари дърва и всичко бе напоено с масло, дори дрехите и завивките на Фарамир, ала все още никой не бе доближил пламък към него. Тогава Гандалф разкри силата, която се спотайваше у него, както светлината му се криеше под сивия плащ. Той скочи над сноповете съчки, вдигна болника като перце, рипна назад и го понесе към вратата. Но в това време Фарамир изстена и през сън повика баща си.
Денетор сякаш се пробуди от кошмара, пламъкът в очите му изгасна и той зарида с думите:
— Не ми отнемай сина! Той ме вика.
— Вика те — отвърна Гандалф, — но още не можеш да дойдеш при него. Трябва да подири изцеление на прага на смъртта, а може и да не го намери. На теб се пада да идеш в битката на своя Град, където дебне гибел. Сърцето ти го знаеше.
— Не ще се пробуди вече — каза Денетор. — Битката е напразна. Защо ни е да живеем? Защо да не умрем един до друг?
— Никой не ти е дал власт, Наместнико на Гондор, да определяш смъртния си час — отвърна Гандалф. — Тъй са постъпвали единствени езическите крале, обладани от Мрачната сила — те се самоубивали в гордост и отчаяние и изтребвали своя род, за да облекчат смъртта си.
Той изнесе Фарамир от гробния дом и го отпусна върху смъртното ложе, на което го бяха донесли. Денетор ги последва и спря разтреперан, гледайки с копнеж лицето на сина си. И за миг, докато всички бяха безмълвни и неподвижни пред мъката на Владетеля, той се поколеба.
— Ела! — каза Гандалф. — Нужни сме. Все още можеш да сториш много.
Внезапно Денетор се изсмя. Отново се възправи снажен и горделив, бързо отстъпи към масата и вдигна от нея възглавницата, на която бе подпирал главата си. После се върна към, вратата, дръпна калъфката — и виж ти! — в ръцете си държеше палантир. Надигна го и на ония, които го гледаха, им се стори, че в глобуса започва да се разгаря пламък, сякаш червен огън бе озарил сухото лице на Владетеля и то изглеждаше изсечено от твърд камък, изострено от черни сенки, благородно, гордо и страшно. Очите му блеснаха.
— Гордост и отчаяние — извика той. — Та нима си мислил за слепи очите на Бялата кула? О, не, видял съм повече, отколкото знаеш ти, Сив безумецо! Твоята надежда е просто невежество. Щом е тъй, върви и се мъчи да изцеляваш! Върви да се биеш! Суета. Можеш да ликуваш в сраженията за миг, за ден. Но няма победа против Силата, която сега се надига. Към Града е протегнала само първия пръст от ръката си. Целият Изток се раздвижва. Дори и сега вятърът на твоята надежда те мами и носи по Андуин флот с черни платна. Западът загива. Време е да се простят с живота всички, що не желаят да бъдат роби.
— Такива съвети наистина биха осигурили победата на Врага — каза Гандалф.
— Надявай се тогава — изсмя се Денетор. — Нима не те познавам, Митрандир? Надеждата ти е да царуваш вместо мен, да стоиш зад всеки трон — на север, запад, юг. Разчетох и ума и хитрините ти. Нима не знам, че заповяда на тоя полурст да мълчи? Че го доведе да шпионира в покоите ми? И все пак в разговора с него узнах имената и целите на всичките ти спътници. Тъй! С лявата ръка ще ме използуваш за малко като щит против Мордор, а с дясната ще издигнеш онзи Скиталец от Север, за да ме измести. Но чуй що ще ти кажа, Гандалф Митрандир, няма да стана твое оръжие! Аз съм наместник от рода на Анарион. Не ще падна толкова ниско да стана престарял дворцов управител на някакъв парвеню. Дори и да ми докажеш претенциите му, все едно — той е само наследник на Исилдур. Не ще се преклоня пред сетния потомък на парцалив род, отдавна изгубил величие и достойнство.
— А що би сторил — запита Гандалф, — ако волята ти бе свободна?
— Бих устроил всичко, както беше в дните на моя живот и в дните прадедите ми — в мир да царувам над този Град, а подир себе си оставя трона на син, който сам да си е господар, а не ученик на магьосници. Но щом съдбата ми отказва този дар, не ще имам нищо — нито живот в унижение, нито любов наполовина, нито стъпкана чест.
— Не ми се вярва Наместник, който вярно е изпълнявал службата да загуби любов и чест — каза Гандалф. — И поне не бива да лишаваш сина си от избор, докато смъртта още се колебае. При тия думи очите на Денетор отново пламнаха, той пое Камъка под мишница, измъкна кинжал и закрачи към ложето. Но Берегонд се хвърли напред и застана пред Фарамир.
