Този път пратеникът на Мордор не се разсмя. От изумление и гняв лицето му се бе изкривило като муцуната на див звяр, жестоко шибнат с пръчка тъкмо когато се свежда над плячката. Изпълни го бяс, лиги протекоха по устните му и от гърлото му се изтръгнаха задавени яростни звуци. Ала погледна свирепите лица на пълководците, съзря смъртоносния блясък в очите им и страхът потуши гнева му. Изкрещя с все сила, обърна гръб, метна се на седлото и заедно с отряда си лудо препусна към Сирит Горгор. Но докато се отдалечаваха, войниците му изсвириха с рогове отдавна уречения сигнал и още преди да достигнат портата, капанът на Саурон се захлопна.
Затътнаха тъпани, избликнаха огньове. Широко се разтвори огромната Черна порта. Като бурна вода през вдигнат шлюз отвътре се изсипа несметна войска. Пълководците яхнаха конете и препуснаха назад, а откъм пълчищата на Мордор се надигна присмехулен рев. Прашни облаци изпълниха въздуха над задалата се отстрани Източна армия, която бе изчакала сигнала в сянката на Еред Литуи отвъд по-далечната кула. От двете страни на Моранон по хълмовете се втурнаха безброй орки. Мъжете от Запада бяха в капан и скоро десетократно по-мощни части щяха да обкръжат двете сиви могили с море от врагове. Саурон бе захапал със стоманени челюсти предложената примамка.
Арагорн разполагаше с броени минути, за да подреди войските за бой. Застана на единия хълм с Гандалф и там се издигна прекрасно и отчаяно знамето с Дървото и Звездите. На другия хълм, плътно прилепен до първия, се вееха знамената на Рохан и Дол Амрот — Бял кон и Сребърен лебед. Бойците обградиха двата хълма в пръстени, настръхнали с копия и мечове. Но отпред, откъм Мордор, където щеше да падне първият и най-страшен удар, застанаха отляво синовете на Елронд с Дунеданците, а отдясно — принц Имрахил с гордите, прекрасни мъже от Дол Амрот и подбрани бойци от Стражевата кула.
Виеше вятър, пееха тръби, стрели свистяха, ала Слънцето, което вече се въздигаше към Юга, бе закрито от смрадните изпарения на Мордор и едва проблясваше през злокобните мъгли — далечно, мътночервено, сякаш бе дошъл краят на деня или може би краят на целия бял свят. От прииждащия мрак налетяха Назгулите, хладните им гласове закрещяха гибелни слова и сетната надежда угасна.
Пипин бе рухнал, смазан от ужас, когато чу Гандалф да отхвърля условията, обричайки Фродо на мъчения в Кулата, ала се бе овладял и сега стоеше до Берегонд в челните редици на Гондор заедно с бойците на Имрахил. Струваше му се, че след като всичко е загубено, най-добре ще стори да загине час по-скоро и да напусне печалната история на живота си.
— Ех, защо го няма Мери тук — чу той собствения си глас и в главата му вихрено прелитаха мисли, докато гледаше как врагът се задава в атака. — Добре де, добре, сега поне разбирам малко по-ясно горкия Денетор. Двамата с Мери можехме да загинем заедно — и защо не, щом ни е писано да умрем? Е, като го няма, дано поне дочака лека смърт. А аз сега ще трябва да се представя достойно.
Той изтегли меча си и се вгледа в острието и преплетените червенозлатисти шарки; върху стоманата блестяха като огън плавните нуменорски писмена. „Трябва да са го изковали тъкмо за такъв час — помисли си той. — Ех, ако мога да поваля с него онзи гнусен Пратеник, тогава почти ще се изравня с нашия Мери. Добре де, все ще поваля неколцина от тая паплач преди края. Как бих искал отново да видя зората и зелената трева!“
И докато си мислеше така, връхлетя първият удар. Задържани от блатата пред хълмовете, орките спряха и обсипаха със стрели веригата от защитници. Но измежду тях се зададе с широка крачка и зверски рев многочислен отряд скални тролове от Горгорот. По-високи и по-широкоплещести от хората, те бяха облечени само в прилепнали ризници от рогови люспи или може би такава бе грозната им кожа, носеха огромни и черни кръгли щитове и въртяха с възлести десници тежки чукове. Без да трепнат, те се хвърлиха в езерата, прегазиха ги и крещейки, се зададоха насреща. Като буря налетяха върху гондорските редици и заблъскаха глава и шлем, ръка и щит както ковачът мачка податливото нажежено желязо. Край Пипин, зашеметен и безсилен, рухна Берегонд; грамадният вожд на троловете, който го бе повалил, се приведе над него и протегна ноктеста лапа — тия гнусни твари прехапваха гърлата на победените.
Тогава Пипин замахна нагоре и изписаното острие от Задмория прониза кожата, потъна дълбоко в утробата на трола и черната му кръв бликна навън. Чудовището се люшна напред и с трясък се стовари като падаща скала, погребвайки жертвите под себе си. Чернота, зловоние и смазваща болка обгърнаха Пипин и съзнанието му се провали в непрогледен мрак.
„Значи всичко свършва както подозирах“ — промълви гаснещата му мисъл и лекичко се поразсмя, сякаш бе едва ли не радостен да отхвърли най-сетне съмнения, грижи и страх. И тогава, тъкмо когато отлиташе към забравата, дочу гласове и те като че крещяха от далечните висини на някакъв забравен свят:
— Орлите идат! Орлите идат!
