За Сам бе повече от ясно колко безнадеждно ще е да се промъкне под осеяните с очи стени и да отмине охраняваната порта. Дори и да го стореше, не би стигнал далеч между крайпътните постове — дълбоката черна сянка, в която не долиташе червеното зарево, нямаше да го укрива за дълго от нощното зрение на орките. Но колкото и отчаян да бе този път, сега задачата бе още по-страшна — не да се промъкне край портата и да избяга, а сам да влезе в нея.
Мисълта му се върна към Пръстена, но вместо утеха намери само ужас и заплаха. Още щом бе зърнал пламтящия в далечината Съдбовен връх, той бе усетил промяна в товара си. С наближаването на огромните пещи, където в мрака на времето го бяха оформили и изковали, Пръстенът се изпълваше с нова сила, ставаше все по-свиреп и само могъща воля би могла да го укроти. Макар че Пръстенът не бе на ръката му, а висеше на верижката, както стоеше, Сам се усети извисен, сякаш облечен в собствената си чудовищно израснала сянка — грамадна и злокобна заплаха, надвиснала върху стените на Мордор. Усети, че отсега нататък има само два пътя — да се откаже от Пръстена, колкото и да го мъчи това, или да си го присвои и да влезе в двубой със Силата, заседнала в мрачната си твърдина отвъд долината на сенките. Пръстенът вече го изкушаваше, разяждаше волята и разума му. Безумни фантазии се зародиха в главата му, видя как Самознай Силни, Герой на епохата, крачи с пламтящ меч из помръкналите земи и позовани от него армии се стичат в поход да разрушат Барад-дур. А сетне облаците бягат, грейва ясно слънце и по негова заповед долината Горгорот се превръща в градина с цветя и плодни дръвчета. Трябваше само да надене Пръстена, да го обяви за свое притежание — и всичко това можеше да се сбъдне.
Най-вече обичта му към господаря му помогна да издържи в този час на изпитание, а и дълбоко в душата му тлееше все още непокорен здравият хобитов разум — сърцето му знаеше, че не е толкова силен, та да поеме подобен товар дори ако виденията не бяха само коварна примамка. Една малка градинка на волен градинар — само от това се нуждаеше и това му се полагаше, а не градина, прераснала в кралство, искаше да работи със собствените си ръце, а не да управлява чуждите.
— Пък и все едно, тия видения са лъжа и измама — каза си той. — Докато гъкна, онзи ще ме спипа. Завчас ще ме засече, само да надяна Пръстена в Мордор. Добре де, едно мога да кажа: работата изглежда безнадеждна като пролетна слана. Тъкмо когато наистина ми трябва да съм невидим, не мога да използувам Пръстена! Той ще ми е само товар и бреме с всяка крачка напред, ако изобщо успея да продължа. Що да сторя тогава?
Всъщност не се съмняваше. Знаеше, че трябва да слезе към портата без повече протакане. Вдигайки рамене, сякаш за да се отърси от сянката и да пропъди виденията, той бавно започна спускането. Струваше му се, че с всяка стъпка се смалява. Не след дълго вече се бе свил до размерите на дребен, изплашен хобит. Минаваше плътно под стените на Кулата и слухът му без чужда помощ долавяше крясъците и шума на битката. Засега глъчката като че ли долиташе от двора зад външната стена.
Сам беше към средата на пътеката, когато двама орки изхвръкнаха тичешком от мрачната порта към червеникавия здрач. Те не завиха към него. Бяха се устремили към главния път, но както бягаха, внезапно се препънаха и рухнаха неподвижно на земята. Сам не бе забелязал стрели, но се досети, че са ги застреляли други орки, застанали на стената или укрити в сянката на портата. Продължи напред, притиснат към стената отляво. Един поглед нагоре му стигаше да разбере, че няма начин да се изкатери по нея. Каменната зидария се издигаше на тридесет фута без пукнатини и ръбове към надвиснали тераси, напомнящи обърнати стъпала. Единственият път бе през портата.
Промъкваше се напред и крачейки, се питаше колко орки живеят в Кулата с Шаграт, колцина е довел Горбаг и за какво се карат, ако наистина се караха. Отрядът на Шаграт, изглежда, наброяваше към четиридесет бойци, а този на Горбаг бе двойно по-голям, но, разбира се, патрулът на Шаграт бе само част от гарнизона. Несъмнено се караха за Фродо и плячката. Сам спря за секунда — внезапно всичко му се стори ясно, сякаш го бе видял с очите си. Митрилната ризница! Разбира се, Фродо я носеше и те я бяха намерили. И ако се съдеше по разговора, Горбаг ламтеше за нея. Но засега заповедите на Черната кула бяха единствената защита на Фродо и отхвърлеха ли ги, той можеше да загине всеки миг.
— Напред, мързелан жалък! — подвикна си Сам. — Давай!
