Мисълта на Пипин се поколеба още за миг. „Билбо! — изрече тя. — Но не! Онова е станало в неговата история много, много отдавна. Тук е моята история и тя вече свърши. Сбогом!“ Сетне мисълта му отлетя надалеч и очите му не зърнаха нищо повече.
Сам мъчително се надигна от пода. За момент се попита къде е попаднал, сетне отново се завърнаха мъката и отчаянието. Беше в черния мрак пред подземната порта на оркската крепост, бронзовите врати бяха залостени. Навярно бе паднал зашеметен, когато се хвърли върху тях, ала не знаеше колко време е лежал така. Тогава бе пламнал от отчаяние и ярост, сега трепереше от студ. Пропълзя към вратата и долепи ухо към нея.
Неясно дочу далече вътре гълчавата на оркски гласове, но скоро те замлъкнаха или се отдалечиха и навсякъде се възцари тишина. Главата го болеше и пред очите му из мрака плуваха призрачни светлинки, но той се застави да събере сили и да размисли. Едно бе ясно — че няма надежда да проникне в твърдината на орките през тая порта, можеше с дни да чака тук, докато я отворят пак, а времето бе отчайващо скъпо. Вече не се съмняваше в дълга си — трябваше да спаси господаря си или да загине.
— Гибелта е по-вероятна и във всеки случай много по-лесна — зловещо си каза той, като прибра Жилото и обърна гръб на бронзовите врати. Не смееше да използува елфическата светлина, затова се упъти из тунела бавно, пипнешком и крачейки, се опита да свърже в едно цяло събитията, откак двамата с Фродо бяха напуснали Кръстопътя. Питаше се колко ли е часът. Някъде между отминалия ден и следващия, предполагаше, но дори и броя на дните бе изгубил окончателно. Попаднал бе в мрачна страна, където дните на света изглеждаха навеки забравени и който проникнеше там, потъваше в същата забрава.
— Чудя се мислят ли изобщо за нас — промърмори той — и какво ли ги е сполетяло там?
Неуверено размаха ръка пред себе си, но излизайки в тунела на Корубана, всъщност гледаше на юг, а не на запад. Далече на запад светът наближаваше към пладне на четиринадесетия мартенски ден по календара на Графството и в този момент Арагорн бе повел черния флот от Пеларгир, Мери препускаше с Рохиримите през Каменната долина, а в Минас Тирит лумваха пожарища и Пипин гледаше как избуява лудостта в очите на Денетор. Ала сред всички тези тревоги и страхове мислите на другарите непрестанно се връщаха към Фродо и Сам. Не бяха забравени. Но се намираха далеч от всяка помощ и никаква мисъл не би могла да облекчи Самознай, син Бързохамов; той беше безкрайно самотен.
Най-после се върна до каменната врата на оркския тунел и тъй като пак не успя да открие с каква кука или резе е залостена, изкатери се отгоре както преди и лекичко скочи на пода. После крадешком се упъти към изхода от тунела на Корубана, където парцали от грамадната паяжина все тъй се люшкаха и вееха по хладния вятър. На Сам наистина му стана хладно след застоялия мрак, но свежият полъх го съживи. Предпазливо се измъкна навън.
Навсякъде царуваше зловещ покой. Светлината едва прозираше — като в сумрака привечер след навъсен ден. Гъстите изпарения, които се надигаха от Мордор и струяха на запад, минаваха ниско над планините, слени в огромна тълпа от облаци и дим, осветена отдолу с мътно червено зарево.
Сам вдигна взор към оркската кула и внезапно от тесните прозорци надникнаха светлинки като малки червени очички. Запита се дали това не е някакъв сигнал. Забравен досега сред яростта и отчаянието, страхът му от орките отново се възвърна. Доколкото виждаше, оставаше му само един път — трябваше да продължи напред и да потърси главния вход на страховитата кула, но коленете му бяха омекнали и той осъзна, че трепери. Като откъсна поглед от кулата и двата рога на Клисурата, той застави непокорните нозе да му се подчинят и бавно, с напрегнат слух, вторачен в плътните скални сенки край пътя, се върна по стъпките си — край мястото, където бе паднал Фродо и още витаеше зловонието на Корубана, сетне напред и нагоре, докато отново застана насред клисурата, където бе надянал Пръстена и бе видял да отминава бандата на Шаграт.
Там спря и седна. В този миг нямаше сили да продължи. Усещаше, че щом прехвърли билото и наистина прекрачи земите на Мордор, стъпката ще е безвъзвратна. Вече нямаше да се върне. Без някаква ясна цел извади Пръстена и отново го надяна. Тутакси почувствува огромната му тежест и отново, но по-силно и напрегнато от когато и да било, усети с каква злоба Окото на Мордор дири, мъчи се да прониже сенките, които бе породило, за да се защити, и които сега му пречеха да се пребори с безпокойството и съмнението.
