Както и преди, Сам откри, че слухът му се е изострил, но за зрението му светът изглеждаше изтънял и замътен. Скалните стени край Пътеката бяха бледи, като че ги гледаше през мъгла, но в далечината все още долавяше бълбукащите жалби на Корубана; ясно, сякаш съвсем отблизо, дочу дрезгави крясъци и звън на оръжие. Скочи на крака и се притисна към крайпътната скала. Радваше се, че е сложил Пръстена, защото отгоре се задаваше нов отряд орки. Поне така помисли отначало. Сетне изведнъж разбра, че греши, че слухът го е измамил — крясъците на орките долитаха откъм кулата, чийто връх сега се извисяваше право над него, вляво от Клисурата.
Сам потрепера и потърси сили да продължи. Горе явно ставаше някаква дяволия. Може би жестокостта на орките бе надделяла над заповедите и сега те измъчваха Фродо или дивашки го кълцаха на парчета. Заслуша се и малко по малко в душата му припламна надежда. Никакво съмнение — в кулата бушуваше схватка, навярно Шаграт и Горбаг бяха разменили удари и орките воюваха помежду си. Колкото и слаба да бе надеждата, породена от тази догадка, тя успя да го раздвижи. Можеше да открие поне мъничък шанс. Обичта към Фродо отхвърли всички други мисли и забравил за опасността, той изкрещя:
— Идвам, господин Фродо!
Изтича нагоре по стръмната пътека и отмина. Пътят рязко зави наляво и се спусна надолу. Сам бе пресякъл границата на Мордор.
Подтикнат може би от някакво дълбоко предчувствие за опасност, той свали Пръстена, макар да си мислеше само, че иска да вижда по-ясно.
— По-добре да видя най-лошото — промърмори той. — Няма смисъл да се лутам из мъглата!
Груба, жестока и окаяна бе страната, която срещна погледа му. Под нозете му най-високият хребет на Ефел Дуат се спускаше отвесно сред огромни зъбери към мрачна бездна, отвъд която се издигаше друг, много по-нисък хребет, нащърбен по билото и озъбен с остри скали, които се чернееха на фона на кървавото зарево — това бе злокобният Моргай, вътрешният ограден пръстен на страната. Далече зад него, но почти право напред, отвъд необятно езеро от мрак, изпъстрен с пламъчета, тлееше титаничен пожар; от него се издигаха вихрено огромни колони дим, мръсночервени в основата и черни отгоре, където се сливаха с бухлатата пелена, прихлупила от край до край тия прокълнати земи.
Сам бе видял Ородруин, Огнената планина. От време на време дълбоко под пепелявия конус пещите се нажежаваха и с чудовищен напор и тласък изхвърляха през пукнатините по склоновете реки от разтопена скала. Някои от тях се стичаха, пламтейки по широки канали към Барад-дур, други лъкатушеха надолу към каменистата равнина, докато изстинат и се прострат като сгърчени драконови тела, избълвани от утробата на измъчената земя. Тъкмо в такъв напрегнат час Сам видя Съдбовния връх, светлината му, закривана с високата преграда на Ефел Дуат от ония, що се катерят по западната пътека, сега трептеше по могъщите скални стени и сякаш ги напояваше с кръв.
Сам стоеше сред страховитото зарево, защото, поглеждайки наляво, сега различаваше Кулата на Сирит Унгол в цялата и мощ. Рогът, който бе видял от другата страна, се оказваше само най-горната куличка. Източната фасада се издигаше на три грамадни етажа от една площадка, изпъкнала далече долу сред планинския склон; отзад я подпираше огромен зъбер и тя се издаваше пред него, трупайки един върху друг все по-тесни изострени бастиони с изкусно иззидани отвесни стени, обърнати на североизток и югозапад. Около най-долния етаж, двеста фута под мястото, където бе застанал Сам, назъбена крепостна стена ограждаше тясно дворче. На отсамната, югоизточна страна, портата се отваряше към широк път, чийто външен парапет минаваше по ръба на пропастта, сетне завиваше на юг и лъкатушно се спускаше към мрака, за да се слее с пътя от Моргулския проход. По-нататък минаваше през грубо изсечен пролом в Моргай към долината Горгорот и далечния Барад-дур. Тесният планински път, на който стоеше Сам, бързо подскачаше надолу по стълби и стръмни пътеки и достигаше главното шосе под навъсените стени, близо до портата на Кулата.
Както се взираше, Сам изведнъж разбра, едва ли не поразен, че тая твърдина е била изградена не за да отблъсква враговете извън Мордор, а за да ги удържа вътре. И наистина — тя бе древно творение на Гондор, преден пост от източната отбрана на Итилиен, издигнат в дните, когато след Сетния съюз мъжете от Задмория бдели над зловещите земи на Саурон, където още се спотайвали изчадията му. Но както с Наркост и Каркост, Зъберните кули, така и тук бдителността се изгубила, предателство въвело в Кулата Предводителя на Духовете на Пръстена и вече от безброй години я владееха зли твари. След завръщането си в Мордор, Саурон я сметнал за полезна; той имаше малко слуги и множество роби, сковани от страха, та и до този ден главната цел на кулата си оставаше, както в древността, да попречи на бягството от Мордор. Ала ако неприятелят прибързано се опиташе да проникне тайно в страната, кулата се оказваше и последна недремеща стража против всеки, който би убягнал от очите на Моргул и Корубана.
