Той изтегли Жилото от ножницата и се хвърли към отворената порта. Но тъкмо когато се канеше да мине под високата арка, нещо го разтърси — сякаш бе налетял в мрежа като оная на Корубана, само че невидима. Не виждаше препятствие, но нещо по-силно от волята, му преграждаше пътя. Огледа се и в сянката на портата съзря Двамата Пазачи. Огромните фигури седяха на тронове. Всеки имаше по три сраснали тела и три глави, гледащи навън, навътре и напряко на портата. Лицата им бяха като на лешояди, върху мощните си скутове бяха отпуснали ноктести лапи. Изглеждаха издялани от грамадни каменни блокове, неподвижни бяха, ала усещаха всичко наоколо — изпълваше ги някакъв страховит дух на злокобна бдителност. Бяха разпознали врага. Видим или невидим, никой не можеше да мине неусетно. Щяха да му попречат да влезе или да избяга.
Напрегнал волята си, Сам отново се хвърли напред, рязко спря и се олюля като от удар по гърдите и главата. Сетне, като не можеше да измисли нищо друго, с безумна смелост отвърна на мисълта, изплувала в душата му — бавно извади стъкленицата на Галадриел и я издигна нависоко. Бялата светлина стремително се разгаряше и сенките под мрачния свод се разбягваха. Чудовищните Пазачи седяха хладни и неподвижни, разкрити в цялата си грозота. За миг Сам зърна проблясъци по черния камък в очите им и от тая искряща злоба му призля, но постепенно усети как волята им се люшва и се разпада сред страха.
Хвърли се покрай тях, ала докато прибираше тичешком стъкленицата в пазвата си, усети тъй ясно, сякаш отзад се бе захлопнала стоманена решетка, че те подновяват бдението си. И откъм зловещите глави долетя остър, писклив крясък, отекващ сред извисените стени. Като че в отговор, далече горе самотно се обади дрезгава камбана.
— Чиста работа! — рече си Сам. — Не стига другото, ами и позвънях на вратата! Добре де, излизайте вие там! — провикна се той. — Кажете на капитан Шаграт, че го е повикал грамадният елфически воин, а и елфическият меч е тук!
Никакъв отговор. Сам широко закрачи напред. В ръката му Жилото лъщеше със синкави отблясъци. Дворът тънеше в дълбока сянка, но той различи, че плочките са осеяни с трупове. Досами нозете му лежаха двама оркски стрелци с ножове между плешките. По-нататък се търкаляха още много фигури — някои самотни, както ги бяха съсекли или застреляли, други по двойки, все още вкопчени един в друг, загинали насред последния си смъртен удар с кинжал, зъби, нокти. Камъните лепнеха от черна кръв.
Сам различи два вида униформи, едните със знака на Червеното око, другите с Луната, обезобразена от призрачно мъртвешко лице ала не спря да ги огледа по-внимателно. От другата страна на двора в подножието на Кулата имаше открехната врата и през нея се процеждаше червеникава светлина; едър орк лежеше мъртъв на прага. Сам прескочи трупа, влезе и объркано се огледа наоколо.
Висок, кънтящ коридор водеше от вратата към планинския склон. Озаряваха го мътните пламъци на факли, закачени на скоби по стените, но отсрещният край се губеше в здрача. От двете страни се виждаха множество врати и отвори, но коридорът бе пуст — само няколко тела лежаха проснати на пода. От подслушания разговор на капитаните Сам знаеше, че жив или мъртъв, Фродо най-вероятно ще е в някаква килия високо горе, към върха на кулата, ала можеше да търси цял ден, докато намери пътя.
— Май ще да е някъде отзад — промърмори Сам. — Цялата Кула отстъпва към склона, като се катери нагоре. И във всеки случай най-добре ще е да следвам тия светлини.
Той продължи по коридора, но сега вървеше бавно и с всяка нова крачка все по-колебливо. Ужасът отново го сграбчваше. Не се чуваше никакъв звук освен тропота на нозете му, който сякаш се превръщаше в отекващ грохот, в удари на огромни пестници по камъните. Труповете, пустотата, влажните черни стени, сякаш облени с кръв под светлината на факлите, страхът, че внезапна смърт се спотайва някъде из вратите или сенките и в дъното на всичките му мисли дебнеше бдителната злоба край портата — като че не бе по силите му да се изправи срещу всичко това. С радост би предпочел схватка — стига да не го налетят мнозина наведнъж — пред тая чудовищна, натегнала несигурност. Застави се да мисли за Фродо, прострян вързан, страдащ или мъртъв нейде из това страховито място. Продължи напред.
Беше отминал светлината на факлите и наближаваше голямата сводеста врата в края на коридора — вътрешната страна на подземната порта, както правилно се досещаше, — когато отгоре долетя страхотен задавен крясък. Застина на място. После чу стъпки. Някой бягаше стремглаво по кънтящото стълбище над главата му.
