— Хич не ми харесва тая картинка — каза Сам. — На това му викам пълна безнадеждност… само дето си мисля, че при такава навалица трябва да има кладенци, да не говорим за храна. А това не са орки, хора са, ако не ме лъжат очите.
И двамата с Фродо не знаеха нищо за робския труд по обширните нивя в южните области на това огромно царство, отвъд пушеците на Планината, край печалните мрачни води на езерото Нурнен, не знаеха за дългите пътища, водещи на изток и юг към васални земи, откъдето войниците на Кулата докарваха дълги върволици коли, натоварени със стоки, плячка и нови роби. Тук, в северните области, бяха мините, ковачниците и сборните места за отдавна подготвяната война, тук сбираше армиите си Мрачната сила като пионки на шахматна дъска. Първият ход, първата проба на силите бе отблъсната от западния фронт на север и юг. Засега Силата бе отстъпила, докарваше нови подкрепления и ги струпваше около Сирит Горгор за отмъстителен удар. А ако възнамеряваше и да попречи на всеки опит за достигане до Планината, едва ли би могла да го стори по-добре.
— Нищо де! — продължи Сам. — Каквото и да имат за ядене и пиене, няма как да се докопаме дотам. Не виждам път надолу. Пък и да слезем, не можем да пресечем тая открита равнина сред гъмжило от врагове.
— И все пак трябва да опитаме — каза Фродо. — Не е по-лошо, отколкото очаквах. Изобщо не съм се надявал да пресека. Е сега не виждам никаква надежда. Но все пак трябва да сторя каквото ми е по силите. Засега това е да се опазя от плен колкото може по-дълго. Тъй че смятам да продължим на север и да видим как ще е, където равнината се стеснява.
— Подозирам как ще е — промърмори Сам. — Където е по-тясна, просто орките и хората ще са по-нагъсто. Ще видите, господин Фродо.
— Ще видя, не ще и дума, стига да се доберем дотам — каза Фродо и се обърна.
Скоро откриха, че ще е невъзможно да продължат по билото на Моргай или по-долу, по високите урви, прорязани от дълбоки долове. В края на краищата се принудиха да слязат обратно по дерето, което бяха изкачили, и да търсят път из долината. Придвижваха се мъчително, защото не смееха да пресекат и да се върнат на пътеката по западния склон. След около миля, както и бяха очаквали, видяха сред една долчинка в подножието на канарата да се спотайва оркска крепост — стена и няколко каменни къщурки, струпани около входа на мрачна пещера. Не забелязваха движение, но въпреки това се промъкнаха предпазливо, използувайки при всяка възможност прикритието на трънливите шубраци, които тук гъсто покриваха двата бряга на пресъхналия поток.
Продължиха още две-три мили и оркската крепост зад тях изчезна от поглед, ала тъкмо задишаха по-свободно, когато дочуха груби и гръмки оркски гласове. Бързо се снишиха зад един посърнал недорасъл храст. Гласовете наближаваха. Скоро се появиха двама орки. Единият беше облечен в кафяви дрипи и въоръжен с рогов лък, беше дребен, чернокож, с широки сумтящи ноздри — очевидно следотърсач или нещо подобно. Другият беше едър оркски боец със знака на Окото, като ония от отряда на Шаграт. Той също носеше лък през рамо, а в ръката си стискаше късо копие с широко острие. Както обикновено двамата се караха и тъй като бяха от разни породи, всеки говореше Общия език по своему.
Само на двадесет крачки от скривалището на хобитите малкият орк спря.
— Уха! — изръмжа той и посочи отвъд долината към оркската крепост. — Отивам си вкъщи. Няма какво да си напрягам носа из тия камънаци. Аз казвам, че не се е запазила следа. Оставих те да водиш и изтървах миризмата. По хълма трябваше да вървим, а не из долината, казвам ти.
— Няма голяма полза от ситни сополанковци като теб, а? — отвърна едрият орк. — Мисля, че очите са по-добри от мръсните ви носове.
— И какво видя с тях? — изръмжа другият. — Мътните да те вземат! Даже не знаеш какво търсиш.
— Кой е виновен? — възрази войникът. — Не съм аз. Всичко идва от Най-горе. Първо казват, че имало елф с лъскава броня, после било някакво дребно човече като джудже, накрая стана група Урук-хайски бунтовници, а може да е всичко наведнъж.
— Ъх! — рече следотърсачът. — Загубили са присъствие на духа, това е то. А някои началници ще си загубят и кожата, чини ми се, ако е вярно каквото чух: Кулата нападната и прочие, стотици от вашите изпотрепани и пленникът избягал. Щом сте такива бойци, нищо чудно, че идват лоши вести от полесражението.
— Кой казва, че има лоши вести? — изрева войникът.
— Ъх! Кой казва, че няма?
— Приказваш като мръсен бунтовник и ако не си затваряш устата ще те напортя, ясно ли е?
— Добре де, добре! — рече следотърсачът, — Вече нищо няма да казвам, само ще си мисля. Но какво общо има с това онзи черен скитник? Онзи ненаситник с ципестите ръце?
— Не знам. Може би нищо. Но се обзалагам, че не за добро тършува наоколо. Да пукне дано! Тъкмо ни се изплъзна от ръцете, и дойде известие, че го искат жив — незабавно.
