Още не бе съвсем тъмно. Двамата закуцукаха напред в нощта. Изтощени, с подбити крака, те се тътреха час след час с редки и кратки почивки. При първите лъчи на мътната зора, проникнала под сенчестия балдахин, хобитите отново се укриха в черната кухина под един надвиснал камък.
Зората бавно се разгръщаше и накрая стана по-светло, откогато и да било. Мощният западен вятър прогонваше пушеците на Мордор от висините. Не след дълго хобитите можеха да разгледат местността в кръг от няколко мили. С изкачването нагоре пролуката между Планините на сянката и Моргай постепенно се стесняваше и вътрешният хребет се бе превърнал в корниз по стръмния склон на Ефел Дуат, ала на изток се спускаше все тъй отвесно към Горгорот. Отпред коритото на потока свършваше сред натрошени скални тераси, от главната верига се отделяше самотен гол хребет, устремен на изток като стена. Откъм тънещата в сиви мъгли северна верига Еред Литуи насреща му се протягаше дълго разклонение; помежду им имаше тясна пролука — Карах Ангрен, Исенмаут, отвъд който лежеше дълбоката долина Удун. В тая долина отвъд Моранон бяха тунелите и подземните оръжейници, изградени от робите на Мордор за отбраната на Черната порта и там Властелинът събираше трескаво несметни пълчища, за да посрещне щурма на западните пълководци. По издадените хребети бяха изградени кули и крепости, навсякъде пламтяха огньовете на стражата, проломът бе преграден със землен вал и дълбока траншея, над която минаваше само един мост.
На няколко мили северно, високо в ъгъла, където западният хребет се отделяше от главната верига, стърчеше древният замък Дуртанг, превърнат сега в една от оркските крепости, струпани из долината Удун. В прииждащата светлина вече се различаваше лъкатушният път, който слизаше от него, сетне само на една-две мили от скривалището на хобитите завиваше към изток и по тераса, изсечена в склона на хребета, отиваше надолу към равнината и Исенмаут.
Хобитите гледаха натам и им се струваше, че дългото пътешествие на север е било безсмислено. Равнината отдясно тънеше в мъгли и пушеци, не виждаха нито лагери, нито забързани войски, но цялата местност бе наблюдавана от крепостите на Карах Ангрен.
— В безизходица сме, Сам — каза Фродо. — Ако продължим, можем само да стигнем до оная оркска кула, но единственият път за нас е този, които слиза от нея… освен ако решим да се върнем. Не можем нито да се катерим на запад, нито да слезем на изток.
— Значи трябва да тръгнем по пътя, господин Фродо — отвърна Сам: — Трябва да тръгнем и да си опитаме късмета, ако изобщо има късмет в Мордор. По-добре да се предадем, отколкото да се лутаме или да поемем назад. Храната няма да ни стигне. Да хукнем право напред.
— Добре, Сам — промълви Фродо, — Води ме! Докато ти остава някаква надежда. Моята свърши. Само че нямам сили да хукна, Сам. Просто ще се влача подир теб.
— Преди да се влачите, трябва ви храна и сън, господин Фродо. Хайде, погрижете се за тия благини.
Той даде на Фродо вода и допълнителна порция пътен хляб, после сгъна плаща си за възглавничка на господаря. Фродо бе прекалено уморен, за да възразява, и Сам не му каза, че е отделил за него своята дажба и последната капка вода. Когато Фродо заспа, Сам се приведе над него, вслуша се в дъха и огледа лицето му. То бе прорязано от бръчки, изтъняло, ала в съня изглеждаше доволно и спокойно.
— Е, това е, господарю! — промълви Сам. — Налага се да ви оставя за малко и да се надявам на късмета си. Трябва да намерим вода, инак няма да стигнем далеч.
Той се промъкна настрани и като заподскача от камък на камък с необичайна за хобит предпазливост, слезе до сухото корито, сетне се изкачи покрай него на север, докато достигна скалните тераси, където без съмнение някога изворът бе хвърлял струите си в малък водопад. Сега всичко наоколо изглеждаше пресъхнало и безмълвно, ала изтласквайки отчаянието, Сам приклекна, ослуша се и за радост долови звън на вода. Като се изкатери още няколко крачки, откри тънка мрачна струйка, която извираше от склона и запълваше локвичка сред скалата, сетне изтичаше от нея и чезнеше под голите камъни.
Сам опита водата и реши, че е добра. После се напи до насита, напълни манерката и се приготви да тръгва обратно. В този миг зърна някаква черна фигура или сянка да се мярка сред скалите недалеч от скривалището на Фродо. Стиснал зъби, за да не изкрещи, той се хвърли надолу и заскача от камък на камък. Съществото бе предпазливо, едва се забелязваше, но Сам не се съмняваше кого е видял — жадуваше да го докопа за гърлото. Ала пришълецът го чу и бързо се оттегли. Сам като че го зърна за последен път да наднича над ръба на източната пропаст, преди да се стрелне надолу и да изчезне.
— Е, късметът не ме е изоставил — промърмори Сам, — ама без малко да стане лошото. Не ни ли стигат хиляди орки, та и тоя вонящ негодник е дошъл да души наоколо? Ех, защо не са го застреляли!
