— Е, дано да го хванат и да му видят сметката — изръмжа следотърсачът. — Там долу той ми обърка миризмата със захвърлената ризница, дето я беше намерил, пък и беше изпотъпкал всичко наоколо, докато пристигна.
— Отърва кожата — каза войникът. — Нали не знаех, че го искат жив, та му пуснах една стрела — чистичко, от петдесет крачки право в гърба, обаче избяга.
— Уха! Изтървал си го — каза следотърсачът. — Едно, че не можеш да стреляш, второ, че бягаш бавно, и накрая викаш горките следотърсачи. Омръзна ми.
Той се помъкна назад.
— Връщай се, инак ще докладвам за теб! — кресна войникът.
— На кого? На безценния си Шаграт ли? Вече няма да е командир.
— Ще съобщя името и номера ти на Назгула — сподавено изсъска войникът. — Сега един от тях е поел командуването на Кулата. Другият спря, страх и ярост нахлуха в гласа му.
— Мръсен проклет доносник! — изписка той. — Не можеш да си свършиш работата, не можеш даже да си стоиш при своите. Бягай при гадните Кресльовци и дано да ти смъкнат кожата! Ако врагът не ги е спипал дотогава. Чух, че са очистили Първи номер, и дано да е вярно!
С копие в ръка едрият орк се хвърли подир него. Но следотърсачът отскочи зад един камък и заби стрела право в окото му. Войникът се строполи с трясък. Другият хукна из долината и изчезна.
Хобитите поседяха мълчаливо. Накрая Сам се размърда.
— Е, на това му викат чиста работа — заяви той. — Ако тая хубава дружба се разнесе из Мордор, с половината ни грижи е свършено.
— Тихо, Сам — прошепна Фродо. — Може и други да се навъртат тъдява. Очевидно се отървахме на косъм, а гонитбата по дирите ни е била по-напрегната, отколкото предполагахме. Но това е духът на Мордор, Сам, и той се е разнесъл тук из всяко кътче. Насаме орките винаги са били такива, поне тъй разказват приказките. Но не се надявай много на това. Към нас изпитват много по-силна, непресъхваща омраза. Ако тия двама ни бяха видели, щяха да прекратят караницата, докато не ни убият.
Отново настана дълго мълчание. Наруши го пак Сам, но вече шепнешком.
— Чухте ли какво споменаха за онзи ненаситник, господин Фродо? Нали ви казах, че Ам-гъл още не е мъртъв?
— Да, спомням си. И се питах откъде знаеш. Е, хайде сега! Мисля, че ще е по-добре да не мърдаме оттук, докато не се стъмни. Тъй че можеш да ми разправиш откъде знаеш и изобщо какво се е случило. Стига само да приказваш тихичко.
— Ще опитам — каза Сам, — ама като се сетя за оня Смрадльо, и кипвам, та може да се разкрещя.
Хобитите останаха да седят прикрити зад трънливия храст, а безрадостният мордорски ден бавно се преливаше в непрогледна беззвездна нощ. Сам нашепваше в ухото на Фродо най-цветистите си думи за предателското нападение на Ам-гъл, страховитата Корубана и собствените си премеждия с орките. Когато свърши, Фродо не каза нищо, само пое ръката му и я стисна. След малко се размърда.
— Е, мисля, че пак ще трябва да вървим — каза той. — Питам се кога ли ще ни хванат наистина и всичкото бъхтане и промъкване ще иде нахалост. — Изправи се. — Тъмно е и не можем да си послужим с шишенцето на Владетелката. Пази ми го, Сам. Нямам къде да го сложа, освен да го държа в ръка, а и двете ръце ще ми трябват в тая тъмница. А Жилото ти го подарявам. Аз имам оркски кинжал, но не ми се вярва вече да замахна с него.
Трудно и опасно бе да вървят нощем из безпътицата, но бавно и с много препъване хобитите се тътреха час подир час на север по източния ръб на каменната долина. Щом мътните лъчи пропълзяха по западните възвишения, още преди зората да огрее отвъдните земи, двамата пак се укриха и поспаха на смени. Докато бодърствуваше, Сам все си мислеше за храна. Най-после, когато Фродо се събуди и предложи да хапнат и да се приготвят за нов преход, той зададе въпроса, който отдавна го тревожеше:
— Да прощавате, господин Фродо, ама имате ли представа колко път ни остава?
— Не, никаква ясна представа, Сам — отвърна Фродо. — Преди да потеглим, в Ломидол ми показаха карта на Мордор, направена преди завръщането на Врага, но си я припомням съвсем смътно. Най-ясно помня, че някъде на север има място, където почти се събират разклоненията на западната и северната верига. Това трябва да е поне на двадесет левги от моста при Кулата. Може да е подходящо за пресичане. Но, разбира се, ако стигнем дотам, ще сме по-далеч от Планината, на шестдесет мили по моя преценка. Предполагам, че вече сме минали дванадесет левги след моста. Даже всичко да е наред, едва ли ще се добера до Планината за седмица. Боя се, Сам, че товарът ще натежи страхотно, и колкото повече наближавам, толкова по-бавно ще вървя.
— Точно от това се страхувах — въздъхна Сам. — Е, да не говорим за водата, но ще трябва да ядем по-малко, господин Фродо, или пък да се движим по-бързичко, поне докато сме в тая долина. Още една хапка, и ще ни остане само елфическият хляб.
— Ще се помъча да побързам, Сам — каза Фродо и дълбоко си пое дъх. — Хайде тогава! Да почнем новия преход!
