Той седна до Фродо, без да го събужда, ала сам не посмя да заспи. Накрая, когато усети клепките си да натежават и разбра, че няма да издържи борбата със съня, внимателно събуди Фродо.
— Боя се, че онзи Ам-гъл пак се навърта край нас, господин Фродо — каза той. — Или поне някой досущ като него. Бях отишъл да търся вода и на връщане го засякох да души наоколо. Струва ми се, че не е безопасно да спим и двамата, а пък да ме прощавате, ама вече очите ми се затварят.
— Жив да си ми, Сам! — възкликна Фродо. — Лягай, сега е твой ред! Но по-добре Ам-гъл, отколкото орките. Той във всеки случай няма де ни издаде… стига да не го хванат.
— Но и без тях е способен на кражби и убийства — изръмжа Сам — Отваряйте си очите на четири, господин Фродо! Манерката е пълна. Напийте се. Преди тръгване можем пак да я напълним.
И с тия думи Сам се унесе в дълбок сън.
Когато се събуди, денят гаснеше. Фродо седеше облегнат на скалата, но бе задрямал. Манерката бе празна. Ам-гъл не се мяркаше никакъв.
Отново тегнеше мордорски мрак и стражевите огньове по възвишенията горяха със свирепи червени пламъци, когато хобитите поеха по най-опасния преход от пътешествието си. Първо минаха до изворчето, после предпазливо се изкатериха до пътя там, където завиваше на изток, за да стигне след двадесет мили до Исенмаут. Не беше широк, не го ограждаше нито стена, нито парапет и колкото по-напред отиваше, толкова по-дълбока ставаше пропастта край него. Хобитите не чуха някой да се задава и след като се поослушаха още малко, забързаха на изток.
След като изминаха към дванадесет мили, двамата спряха. Малко преди това пътят леко се бе отклонил на север и завоят закриваше отсечката зад гърба им. Това се оказа катастрофално. Отпочинаха няколко минути, сетне продължиха, но едва бяха направили няколко крачки, и изведнъж в нощната тишина чуха звука, от който се бяха страхували през цялото време — тропот на маршируващи нозе. Шумът все още долиташе отдалече, но като се озърнаха, забелязаха на по-малко от миля иззад завоя да се появяват треперливите светлинки на факли. Наближаваха бързо — прекалено бързо за изтощения Фродо, за да се спаси с бягство напред.
— От това се боях, Сам — каза Фродо. — Надявахме се на късмета, а той ни изневери. Няма изход.
Трескаво огледа надвисналата над главите им стена, която древните строители бяха изсекли на няколко фатома дълбочина. Изтича от другата страна и надникна през ръба към мрачната бездна.
— Най-после няма изход! — повтори той и се отпусна под скалата с клюмнала глава.
— Така изглежда — каза Сам. — Е, няма какво да се прави, освен да изчакаме и да видим.
С тия думи той седна до Фродо в сянката на канарата.
Не се наложи да чакат дълго. Орките тичаха стремглаво. Челните редици носеха факли. Те наближаваха, червените пламъци бързо растяха в мрака. Сам също сведе глава с надеждата да прикрие лицето си от светлината на факлите, щитовете сложи отпред, за да не се видят краката им.
„Дано само да бързат и да отминат, без да обръщат внимание на двама уморени войници!“ — помисли си той.
И като че наистина така щеше да стане. Челните орки се зададоха задъхани, с приведени глави. В тая тълпа бяха сбрани последните дребосъци, подкарани против волята си да се бият за Мрачния владетел; мислеха само за едно — да бързат напред, та да избягат от камшика. Покрай редицата тичаха напред-назад двама грамадни свирепи уруки, които крещяха и пляскаха с бичовете. Отминаваха редица подир редица и издайническата светлина на факлите вече се отдалечаваше. Сам затаи дъх. Повече от половината колона се бе изнизала. Внезапно един от надзирателите забеляза двете фигурки край пътя. Той замахна с бича към тях и изрева:
— Хей, вие! Ставайте!
Не отговориха и той с крясък спря целия отряд.
— Ставайте, мързеливци! — подвикна оркът. — Какво сте се разплули? — Направи крачка към тях и макар да бе тъмно, различи емблемите на щитовете им. — Дезертирате, а? — изръмжа той, — Или се каните да го сторите? Всички от вашите трябваше да са в Удун още снощи. Знаете го. Ставайте и влизайте в колоната, инак ще ви запиша номерата и ще докладвам.
Двамата се изправиха със сетни сили и прегърбени, куцукайки като войници с подбити нозе, закретаха към последните редици.
— Не, не отзад! — изрева надзирателят. — Три редици по-напред. И само да не сте там, като се върна!
Той изплющя с дългия си бич над главите им, после с ново плющене и крясък подгони отряда в бърз тръс.
Изпитанието бе тежко за бедния изтощен Сам, ала за Фродо бе истинско мъчение, а скоро се превърна в кошмар. Той стисна зъби, помъчи се да не мисли и се помъкна напред. Наоколо се носеше задушлива воня на оркска пот и трябваше да напрегне волята си докрай, за да диша и да мести крака, не смееше да мисли към какъв злочест край го води смазващият бяг. Нямаше надежда да се измъкнат незабелязано. От време на време надзирателят поизоставаше и се надсмиваше.
