— Ха така! — хилеше се той и ги шибаше през краката. — Има ли камшик, има и желание, ленивци мои. Дръжте се! Бих ви поосвежил още сега, но има време. Като пристигнете в лагера със закъснение, ще си получите камшик колкото ви носят гърбовете. Добре ще ви се отрази. Не знаете ли, че има война?
Бяха изминали няколко мили и пътят най-сетне слизаше по дългия склон към равнината, когато силите на Фродо привършиха и волята му не издържа. Той залитна и се препъна. Сам отчаяно се опита да му помогне, да го подкрепи, макар да усещаше, че вече и той не издържа на тоя бяг. Знаеше, че краят може да настъпи всеки миг — господарят му щеше да се препъне или да изгуби съзнание, всичко щеше да се разкрие и мъките им щяха да идат нахалост. „Така или иначе, ще му видя сметката на оня грамаден надзирател“ — реши той.
Неочакваната помощ дойде тъкмо когато посягаше към дръжката на меча си. Сега пресичаха равнината и наближаваха входа на Удун. Малко преди моста към западния път се присъединяваха и други, идващи от юг и от Барад-дур. По всички пътища бързаха бойни части, пълководците на Запада напредваха и Мрачният владетел хвърляше всичките си сили на север. Тъй се случи, че няколко отряда пристигнаха едновременно на кръстопътя сред мрака, до който не долитаха лъчи от стражевите огньове по стената. Мигом настана блъсканица, разнесоха се проклятия — всеки се мъчеше пръв да стигне до портата, та да свърши с похода. Въпреки крясъците и бичовете на надзирателите избухнаха свади, тук-там лъснаха и ножове. Налетя отряд тежко въоръжени уруки от Барад-дур и колоната, предназначена за Дуртанг, панически се пръсна.
Макар и замаян от болка и умора, Сам се опомни, вкопчи се в шанса и се хвърли на земята, повличайки Фродо подир себе си. Орките се стовариха отгоре им с ръмжене и ругатни. Хобитите бавно запълзяха на колене и лакти настрани от суматохата и накрая незабелязано се преметнаха през отвъдния край на пътя. Там имаше висок бордюр, по който водачите на частите да се ориентират в мъгла или непрогледна нощ. Камъните се издигаха няколко фута над откритата равнина.
Дълго лежаха неподвижно. Бе прекалено тъмно, за да търсят прикритие, пък и едва ли биха го намерили, но Сам чувствуваше, че би трябвало поне да се поотдалечат от шосето и светлината на факлите.
— Хайде, господин Фродо! — прошепна той. — Още мъничко да пропълзим, и после ще можете да си лежите на спокойствие.
С последно отчаяно усилие Фродо се надигна на ръце и се влачи към двайсетина ярда. Сетне се стовари в плитката яма, която ненадейно се бе разкрила пред него, и остана да лежи като труп.
Сам подложи дрипавия си оркски плащ под главата на господаря, сгуши се до него и метна отгоре сивото наметало от Лориен; щом го стори, мислите му се устремиха към оная прекрасна страна, към елфите, и го стопли надеждата, че платът, изтъкан от ръцете им, може да има вълшебното свойство да ги укрие въпреки всичко сред тая страховита пустош. Чу как боричкането и крясъците затихват — частите минаваха през Исенмаут. Изглежда, в суматохата и стълпотворението на най-различни отряди никой не бе усетил липсата им, поне засега.
Сам отпи глътка вода, но настоя и Фродо да пие, а когато господарят му се опомни, даде му цяла питка от скъпоценния пътен хляб и го накара да я изяде. После, прекалено изтощени, за да се боят от нещо, двамата се проснаха на земята. Поспаха прекъслечно и неспокойно, потта изстиваше по телата им, а камъните убиваха и ги караха да се въртят. От север, през Черната порта и Сирит Горгор, ниско по земята долиташе с шепот пронизващ ветрец.
Призори отново се разля мътна светлина, защото горе продължаваше да духа западният вятър, но долу, по камъните зад стените на Черната страна, въздухът бе като в гробница — леден и в същото време задушен. Сам надникна от ямата. Местността наоколо беше пустинна, плоска и сивкава. По околните пътища вече нямаше жива душа, ала Сам се боеше от бдителните очи по стената на Исенмаут, която стърчеше само на един фурлонг северно. На югоизток в далечината се мержелееше високата мрачна сянка на Планината. От нея извираха пушеци. Една част се издигаше нагоре и отлиташе на изток, но в същото време огромни бухлати облаци се търкаляха по склоновете и се разстилаха из равнината. На няколко мили североизточно като зловещ сив призрак се извисяваха предвестниците на Пепелявите планини, зад които като далечна облачна ивица се възправяха мъгливите северни възвишения, почти неотделими от навъсеното небе.
Сам се помъчи да прецени разстоянията и да реши накъде да поемат.
— Изглежда ми към петдесет мили, ни повече, ни по-малко — мрачно промърмори той, загледан към заплашителната планина, — тъй че както е закъсал господин Фродо, не ни мърда една седмица.
