Воинът на светлината не отлага решенията си. Той размишлява достатъчно дълго, преди да пристъпи към действие; преценява подготовката си, своята отговорност и дълга си към учителя. Старае се да запази спокойствие и анализира всяка своя стъпка така, сякаш тя е най-важната.
Но в мига, в който вземе решение, воинът тръгва напред: не се съмнява в това, което е избрал, нито пък променя посоката, ако обстоятелствата са различни от тези, които той си е представял.
Ако решението му е правилно, той ще спечели битката, дори и тя да продължи по-дълго от предвиденото. Ако обаче неговото решение е погрешно, той ще бъде победен и ще трябва да започне всичко отначало, но този път ще е по-мъдър.
Когато воинът на светлината започне нещо, той винаги го довършва.
Воинът знае, че неговите най-добри учители са хората, с които е на бойното поле.
Да искаш съвет е опасно. Да даваш съвет е още по-рисковано. Когато се нуждае от помощ, воинът се опитва да разбере как неговите приятели решават — или не решават — проблемите си.
Ако се нуждае от вдъхновение, той чете по устните на стоящия до него думите, които ангелът-пазител иска да му каже.
Когато се чувства изморен или самотен, не мечтае за мъже и жени, които в момента са далеч от него; търси човека до себе си, за да сподели своята болка или нуждата от ласки — прави го с наслада и без чувство за вина.
Воинът знае, че дори и най-далечната звезда във Вселената се проявява в нещата, които го заобикалят.
Воинът на светлината споделя своя свят с хората, които обича.
Старае се да ги насърчи да сторят това, което биха искали, но не смеят; в такива моменти се появява Противникът с две табелки в ръка.
На едната от табелките пише: „Мисли повече за себе си! Запази си Божията милост, защото накрая ще изгубиш всичко!“
На другата табела воинът чете: „Кой си ти, та да помагаш на другите? Нима не виждаш собствените си недостатъци?“
Воинът знае, че има недостатъци. Ала знае също, че не може да израсне сам, дистанцирайки се от другарите си.
Тогава той хвърля на земята и двете табелки макар и да си дава сметка, че в тях има нещо вярно. Те се превръщат на прах, а воинът продължава да окуражава човекът до себе си.
Ето как мъдрецът Лао Дзъ тълкува пътуването на воинът на светлината: „По пътя трябва да се вглеждаш във всички дребни и незабележими неща. Трябва да разпознаеш мига, в който да действаш по подходящ начин.
Дори и да си стрелял много пъти с лъка продължаваш да внимаваш как поставяш стрелата и опъваш тетивата.
Когато начинаещият започне да осъзнава потребностите си, значи е станал по-умен от разсеяния мъдрец.
Да натрупваш любов носи късмет, да натрупваш омраза е трагедия. Който си затваря очите пред проблемите, забравя вратата отворена и се появяват нещастията.
Битката няма нищо общо със спора.“
Воинът на светлината медитира. Сяда в някое спокойно кътче в палатката си и се оставя на божествената светлина. Правейки това се опитва да не мисли за нищо; забравя за стремежа към удоволствия, за предизвикателствата, за откровенията — и позволява на своите дарби и на силите си да се проявят.
Дори и да не може да разбере начаса, тези дарби и сили постепенно нахлуват в живота му и започват да влияят на всекидневието му.
Докато медитира, воинът престава да бъде той самият, а се превръща в искрица от Всемирната душа. В такива моменти той осъзнава своята отговорност и действа, съобразявайки се с нея.
Воинът на светлината знае, че в мълчанието на сърцето му има някакъв ред, който го направлява.
„Когато държа лъка си опънат — казва Херигел на своя дзен-учител — идва момент, в който чувствам, че ако не стрелям веднага ще се разколебая.“
„Докато се опитваш да предизвикваш момента, в който да пуснеш стрелата, няма да усвоиш изкуството да стреляш с лък — казва учителят. — Това, което понякога пречи на точността на стрелбата е прекалено силното желание на стрелеца.“
Воинът на светлината често пъти си мисли: „Ако не го направя аз, няма кой да го направи.“
Не е точно така: той трябва да действа, но да позволи и на Вселената да се намеси в подходящ момент.
Когато воинът страда заради някаква несправедливост, обикновено иска да остане сам, за да не издаде болката си пред другите.
Подобно поведение е същевременно хубаво и лошо.
Едно е да позволиш на сърцето си да излекува собствените си рани. Съвсем друго е да прекараш целия ден в дълбока медитация от страх да не се покажеш слаб.
Във всеки един от нас има по един ангел и по един демон, като гласовете им много си приличат. Когато изникне някоя трудност, демонът подхранва този смутен разговор, като се опитва да ни покаже колко сме уязвими. А ангелът ни кара да размислим върху постъпките си, като понякога се нуждае от устата на друг човек, за да се прояви.
Воинът поддържа равновесието между самотата и зависимостта.
Воинът се нуждае от обич. Любовта и ласките са част от неговата природа — също както храната, водата и склонността му да участва с Справедливата битка. Когато войнът не е щастлив при залез слънце, значи нещо не е наред.
