Виетнамски, а може би тайландски. Или пък китайски, японски или корейски. Дороти беше бяла, по всяка вероятност и Артър е бил такъв — подобно на всеки фермер, роден в Небраска. Следователно Маргарет е била осиновена. Сладко момиченце. На гърба на снимката имаше дата, под която с женски почерк беше написано: Вече почти на осем! Красива както винаги! Самата фотография беше цветна, вероятно направена от аматьор, но въпреки това много хубава. Много по-добра от моментална снимка. Беше направена с добър фотоапарат. И затова я бяха предали на полицията. Момиченце с азиатски черти, усмихнато, заело подходяща поза. Дребничко, крехко и слабичко, с доверчиви и щастливи очи. Облечено в бяла блузка и плисирана поличка.
Хубаво дете.
В съзнанието на Ричър отново прозвуча мрачният глас, който вече познаваше.
Реши, че е време да направи кратка почивка.
На сто километра на север Дороти Коу отвори фризера и извади един свински котлет. Той беше част от прасето на приятел, заклано на километър-два от дома й. Част от нещо като кооператив, създаден за взаимопомощ в трудни времена. Дороти оряза тлъстините, после поръси месото с черен пипер, горчица и няколко зрънца кафява захар. Прехвърли го в тавичка, която сложи във фурната, а после подреди приборите на масата. Нож, вилица, чиния. До тях кацна чаша с вода от чешмата, поставена върху прегъната на две книжна салфетка. С това подготовката за вечерята приключи. Вечеря за сам човек.
Ричър беше гладен, защото пропусна обяда. Позвъни на рецепцията и помоли да го свържат с рум сървиса. Човекът, който му даде стаята, се извини, че в хотела не предлагат такава услуга, а после спомена за ресторантите, които Ричър вече познаваше от рекламите. Каза, че и двата разполагат с отлична кухня. Може би беше извънщатен служител на Търговската камара.
Ричър облече шубата и тръгна към фоайето. На рецепцията се регистрираха двама нови гости, и двамата мъже. Имаха вид на хора от Близкия изток. Може би бяха иранци. Дребни, с измачкани дрехи, неособено чисти. Ричър срещна погледа на единия от тях, любезно му кимна и се насочи към изхода. Навън беше тъмно и студено. Реши да отиде в закусвалнята за закуска, а да вечеря в другия ресторант — онзи със специалитета печени ребърца. Зави надясно и забърза по задната уличка.
Докторът крачеше бързо, за да се стопли. За по-малко от час се прибра у дома. Съпругата му го чакаше. Беше разтревожена. Трябваше да й предложи обяснение. Отвори уста и не млъкна, докато не й разказа цялата история.
— Значи става въпрос за хазарт, а? — подхвърли тя. — Това ли искаш да ми кажеш? Нещо като конно надбягване. Дали Ричър ще се върне, преди Сет да се прибере у дома и да научи, че си бил там и спокойно си гледал как му крадат колата?
— Дали Ричър изобщо ще се върне? — погледна я докторът.
— Според мен, да.
— А защо?
— Защото онова дете е било отвлечено от братята Дънкан. Кой друг би могъл да го направи?
— Не знам. По онова време съм бил невръстно хлапе в Айдахо. Ти също.
— Трябва да ми повярваш.
— Вярвам ти. Но бих искал да ми кажеш защо?
Тя замълча.
— Сет може и да не се прибере — добави докторът. — Може би ще преспи у баща си.
— Възможно е. Хората казват, че често го прави. Но ние трябва да предвидим всички варианти. — Жената стана и започна да обикаля къщата, като проверяваше ключалките на вратите и резетата на прозорците. — Трябва да барикадираме вратите с мебели — рече тя.
— Тогава ще влязат през прозорците.
— Стъклата са специални, издържат на торнадо. Много са дебели.
— Онези здравеняци тежат по сто и петдесет килограма. Видя какво направиха с колата ми.
— Трябва да направим нещо.
— Ще ни изгорят живи. Или просто ще почукат на вратата и ще извикат да отворим. Какво ще направим тогава? Нима можем да не се подчиним?
— Можем да издържим двудневна обсада. Имаме достатъчно храна и вода.
— Нещата може да се проточат повече от два дни. А може би завинаги. Дори да си права, няма гаранции, че Ричър ще открие някакви уличаващи доказателства. Вероятно изобщо няма такива. Ако имаше, ФБР отдавна щеше да ги намери.
— Но все пак трябва да се надяваме, нали?
Ричър си поръча ребърца, салата от зеле и чаша кафе. Заведението беше полутъмно и мръсно. Стените бяха облепени със стари плакати и реклами. Вероятно фалшиви, поръчани накуп от някой доставчик на полуфабрикати, изрисувани в някоя тайванска фабрика, а после надраскани и изпомачкани от работниците в съседния цех. Но ребърцата се оказаха добри. С малки кости и крехко месо. Зелевата салата беше току-що нарязана, а кафето беше горещо. За капак на всичко и сметката се оказа тънка. Колкото бакшиша във всяка кръчма източно от Мисисипи или южно от Сакраменто.
