После се изправи на крака. В мазето не бяха складирани никакви вещи. Нямаше претъпкани лавици, нямаше купчини прашни кашони, нямаше работна маса и табло за инструменти на стената. Тези неща се намираха някъде другаде, най-вероятно в гаража. Всяко домакинство ги има. Това мазе обаче беше само убежище срещу торнадо, нищо друго. Не беше дори място за уединение. Липсваха типичното за подобни случаи продънено канапе и стар модел телевизор, нямаше годен за употреба хладилник, маса за билярд или скрити бутилки бърбън. Тук бяха само най-необходимите съоръжения за функционирането на къщата. Отоплението работеше на пълни обороти и вдигаше доста шум. Достатъчно силен, за да заглуши всички долитащи отвън звуци. Затова Ричър запълзя нагоре по стълбите и залепи ухо за вратата. Успя да долови далечни гласове, напълно неразбираеми. Един, после друг, в нормален ритъм. Мъжки и женски. Въпроси и отговори. Вероятно Сет Дънкан разпитваше Дороти Коу или съпругата на доктора. Кратки въпроси и едносрични отговори. Отрицателни отговори. Лишени от стрес, без присъствието на паника или болка. Примирени. Съпругата на доктора или Дороти Коу просто казваха не, спокойно, търпеливо и твърдо в отговор на всеки въпрос. Несъмнено имаха и слушатели. Ричър усещаше присъствието и на други хора в къщата. Долавяше дишането и движенията на телата им, чуваше стъпките им. Докторът, плюс още поне двама души. Най-вероятно футболистите.
Натисна бравата, бавно и внимателно. Тя покорно се спусна надолу, но вратата не се отвори. Беше заключена, както можеше да се очаква. Солидна врата с дебела рамка, която не помръдваше. Заради ураганите и торнадата, изискванията на закона, стандартите за строителство и съвестните архитекти. Ричър пусна бравата и се повлече обратно надолу. За миг се запита дали стандартите за строителство, законите и съвестните архитекти са предвидили втори път за достъп до убежището. Например капак в пода на основната спалня. Според него подобно нещо съвсем не беше лишено от логика. Ураганите връхлитат внезапно. Дълбоко заспалите обитатели на къщата едва ли имат време да излязат в коридора и да се насочат към единствената врата на убежището. Зае се с оглед на цялото помещение. Схванатият му врат енергично протестираше срещу вдигнатата към тавана глава. Капаци нямаше. Никакъв втори път за достъп, следователно и никакъв втори път за изход. Само дебели, плътно наредени дъски, стъпили на още по-дебели носещи греди.
Той спря да си почине в средата на помещението. Имаше няколко опции, но никоя от тях не гарантираше успех. Би могъл да спре топлата вода, но това щеше да бъде една бавна провокация и нищо повече. Едва ли някой щеше да се къпе през следващите няколко часа. Би могъл да спре и отоплението — нещо доста по-сериозно, имайки предвид сезона. Уви, и в този случай реакцията щеше да бъде бавна, освен това щяха да страдат и невинни хора. Би могъл да изключи осветлението в цялата къща, възползвайки се от прекъсвача на електрическото табло. Но горе имаше поне една пушка, плюс няколко фенерчета. Той обаче беше от погрешната страна на заключената врата, без оръжие, без средства за реална атака.
Лошо.
Много лошо.
Дясната ръка на Сет Дънкан лежеше върху кухненската маса на доктора под пакет замразен грах, изваден от фризера. Студът успокояваше болката, но не напълно. Нуждаеше се от още една доза домашна анестезия на чичо си Джаспър и се готвеше да отскочи до там. Но беше решил, че преди да се погрижи за себе си, трябва да се погрижи за плана, който до този момент действаше отлично. Практически за пръв път си беше позволил да мисли в перспектива, преди настъпването на ендшпила. От дългогодишния си живот в този район бе разбрал, че реалността е такава, каквато я виждат хората. Ако никой не споменаваше за някакво събитие, значи то не се бе случило. Ако никой не споменаваше за даден човек, значи той никога не бе съществувал.
Дънкан седеше сам в края на масата. Тъмният прозорец беше зад гърба му. Насреща му седяха докторът, съпругата му и Дороти Коу, плътно един до друг, напрегнато изправили гърбове на твърдите столове. Той им задаваше въпроси, изслушваше отговорите, преценяваше дали са искрени, градеше основите на историята, която все още предстоеше да бъде разказана. Вече беше приключил с доктора и съпругата му и се готвеше да започне с Дороти Коу. Единият от здравеняците с червено яке на „Корнхъскърс“ стоеше до вратата с намръщена физиономия. В ръцете си стискаше ремингтъна. Другият беше в коридора, облегнал гръб на вратата към мазето. Останалите трима от отбора бяха някъде навън и обикаляха района с пикапите си, преструвайки се, че издирват Ричър. Това беше една илюзия, която трябваше да поддържат за пред хората на Роси. Залавянето на Ричър беше планирано за по-късно през деня. Реалността е това, което виждат хората.
— Срещала ли си се с човек на име Ричър? — зададе първия си въпрос Сет.
Дороти Коу не отговори, а само погледна вляво от себе си към коридора. Упорита жена, която отказваше да се раздели със старите си представи за обективност.
