— Тази врата е изключително здрава — осведоми я Дънкан. — Знам го, защото по време на неотдавнашния ремонт у дома монтирах същата. Стоманена, с усилени панти и касова брава. Издържа на ураган от пета степен, тоест — на вятър със скорост четиристотин и осемдесет километра в час. Което означава, че ако зад нея случайно е затворен някой, той със сигурност ще си остане там. Няма как да избяга. Все едно, че никога не е съществувал.
— След като е толкова сигурна, защо онзи футболист се е облегнал на нея? — попита Дороти Коу.
— Е, той все пак трябва да стои някъде — отвърна Дънкан, а после с усмивка добави: — Нима предпочиташ да го изпратя в спалнята в компанията на твоята приятелка? И да се позабавлява с нея, докато ти отговаряш на въпросите ми?
Дороти Коу погледна в обратна посока, към съпругата на доктора.
— Срещала ли си се с човек на име Ричър? — повтори въпроса си Дънкан.
Дороти Коу не отговори.
— Времето лети — натъртено добави Дънкан. — Докато се усетиш и пролетта ще настъпи. Ще трябва да ореш и сееш. С малко късмет валежите ще бъдат достатъчни и ще се сдобиеш с добра реколта. Въпросът е какво ще правиш с нея. Тя трябва да бъде прибрана и извозена, нали? Или предпочиташ да налапаш дулото, както направи малодушният ти съпруг?
Дороти Коу не каза нищо.
— Срещала ли си се с мъж на име Ричър? — попита за трети път Сет Дънкан.
— Не — рече Дороти Коу.
— А някога да си
— Не.
— Да е посещавал дома ти?
— Не.
— Да си му приготвяла закуска?
— Не.
— Той беше ли тук при пристигането ти тази вечер?
— Не.
В коридора, на пет сантиметра от задника на футболиста, дръжката на бравата се наведе надолу. Остана в това положение няколко секунди, после се върна обратно.
Никой не забеляза това.
— Да си видяла някакъв непознат, появил се наскоро наоколо?
— Не — отвърна Дороти Коу.
— Никой?
— Не.
— А някакви проблеми в околността?
— Не.
— Нещо да се е променило?
— Не.
— А ти искаш ли нещо да се промени?
— Не.
— Това е добре — кимна Дънкан. — Аз много харесвам статуквото и се радвам, че то харесва и на теб. Всички имаме полза от него и няма причини да не му се наслаждаваме заедно. — Изправи се. Под пакета грах на масата се беше образувала малка локвичка. — Вие тримата оставате тук. Моите момчета ще ви наглеждат. Няма да излизате и няма да използвате телефона. Тази нощ клюкарската мрежа няма да работи. Вие сте извън обхват. Наказанията за неподчинение ще бъдат бързи и жестоки.
След тези думи Дънкан облече шубата си. С цената на известни усилия, с лявата ръка напред. Мина покрай младежа с пушката и се насочи към вратата, която се захлопна след него. Минута по-късно маздата потегли. Ревът на ауспуха разкъса нощната тишина.
Наемникът на Махмейни измина близо пет километра на юг, а после изключи светлините и рязко намали скоростта. Големият двигател едва чуто замърка на ниски обороти, меките гуми шумоляха по асфалта. Пред очите му изплуваха трите къщи вдясно от пътя. Светлина имаше само в един от прозорците на първия етаж. Това беше единственият признак на живот. Отпред бяха паркирани три автомобила, неясно очертани на лунната светлина. Три стари пикапа, които нямаха нищо общо със син шевролет последен модел. Но иранецът беше сигурен, че шевролетът щеше да се появи. Част от вниманието на Роси беше насочено към това как да изиграе Сафир и Махмейни, а останалата — към осигуряването на собствения му тил. Отношенията му с фамилията Дънкан трябваше да бъдат запазени. Което на свой ред означаваше, че хората му щяха да ги навестяват често, да ги успокояват и най-вече да ги пазят от контакти с други хора. Стандартни мерки за сигурност, взети направо от учебника.
Наемникът на Махмейни се плъзна покрай началото на алеята, подмина я и направи обратен завой. Черният кадилак отби от пътя и спря. Двете му колела останаха на настилката, а другите две стъпиха на банкета. Купето леко се наклони, почти скривайки се в малката затревена падинка. Трудно се забелязваше в мрака, ако се изключеха отблясъците от хромираните части. Но хората на Роси най-вероятно щяха да гледат в обратна посока, към началото на алеята. Всички шофьори го правят. Такава е човешката природа. Управлението на автомобила е колкото физически, толкова и мисловен процес.
Иранецът се подготви да чака. Гледаше на север, защото смяташе, че именно от там ще се появят хората на Роси. Разбира се, те можеха да дойдат и от юг. Затова той нагласи огледалото, за да вижда и в обратна посока. Не че можеше да забележи в далечината кола, която се приближава с изключени светлини. Но хората на Роси нямаха причини да карат с изключени светлини. Би трябвало да са опиянени от постигнатите до този момент успехи.
На пет километра в северна посока се виждаше оранжевото сияние на горящата кола. Но пламъците вече намаляваха. Нищо не гори вечно. Луната беше полускрита в облаци черен дим. С изключение на пожара нощният пейзаж беше спокоен. Нищо не помръдваше. Земята беше такава, каквато е била в продължение на векове — равна, пуста, скучна. Наемникът на Махмейни напрегна взор напред, но не видя нищо.
