Продължаваше да чака.
И търпението му се увенча с успех.
Далеч напред и вляво се появи синкаво сияние. Кръгъл балон светлина, който се движеше бързо от запад на изток. Кола, която се приближаваше под прав ъгъл. И която щеше да излезе на шосето на два-три километра от него. А после щеше да поеме наляво и да се отдалечи или надясно — право към него. Иранецът извади пистолета от джоба си и го сложи на съседната седалка. Светлинният балон забави ход и спря. После отново потегли, още по-ярък отпреди. Колата зави надясно и се насочи към него. Той веднага разбра, че не е шевролетът. Начинът, по който се движеха фаровете, сочеше за по-малка, по-ниска и по-бърза кола. Във Вегас така се движеха поршетата и фераритата — с почти опираща в настилката предница и подскачащи или потрепващи фарове.
Той продължаваше да следи колата. Светлинният балон постепенно се раздели на два нервни лъча, които на свой ред се превърнаха в ярки окръжности. Ниско над земята, необичайно близо една до друга. На двеста метра от него скоростта й рязко намаля, а след още стотина тя направи остър завой в алеята. Беше малката червена мазда миата, която беше видял паркирана пред реставрираната ферма на Дънкан. Колата на снахата. Посещението й едва ли беше акт на любезност. Не и в този късен час. Със сигурност беше звъннала по телефона вероятно за да съобщи за срещата си с онзи странен иранец, а домакините я бяха привикали да дойде в името на сигурността. Явно фамилията знаеше, че някои сметки трябва да бъдат уредени още преди разсъмване, и не искаше никой от нейните членове да попадне под кръстосан огън.
Наемникът на Махмейни гледаше как маздата подскача по алеята и спира до старите очукани пикапи. Светлините й угаснаха. Броени секунди по-късно входната врата се отвори да пропусне самотната фигура в осветеното антре, после всичко потъна в мрак.
Иранецът отново насочи вниманието си към пътя. Нощната влага се сгъстяваше и започваше да създава проблеми. Предното стъкло на кадилака се покри със ситни капчици. Ръката му опипа арматурното табло, откри лостчето за чистачките и го включи. Големите гумени пера се раздвижиха. Надясно, наляво, после пак надясно. Стъклото се проясни и стана доста по-различно от задното, което се оказа плътно покрито с роса. През него не можеше да се различи дори кола с включени фарове, защото хилядите ситни капчици щяха да се превърнат в милиони непрозрачни точици, които не пропускат нищо. Лоша работа. По-лоша от очакваното.
Без да отмества очи от пътя, иранецът потърси бутона за нагревателите на задното стъкло. Трудно му беше да го открие, защото без включени светлини арматурното табло тънеше в пълен мрак. А и бутоните бяха много. Това все пак беше луксозна лимузина, натоварена с всевъзможни екстри. Приведе се напред и успя да различи копче с изрисуван зигзагообразен символ и вградена предупредителна лампичка, оцветена в червено. По всичко личеше, че има някаква връзка с отоплението. Натисна го и зачака. Задното стъкло остана без промяна, но седалката под него бързо започна да се затопля. Той изключи бутона и натисна друг. С едно око върху таблото и друго към пътя. Включи се радиото, усилено доста над нормалното. Бързо натисна бутона за втори път и опита следващия, който меко щракна под пръста му.
Капакът на багажника се отвори и бавно започна да се вдига, задвижен от миниатюрните моторчета на хидравликата. Спря едва когато стигна вертикално положение. Видимостта през задното стъкло тотално изчезна.
Лошо.
По всяка вероятност багажникът беше оборудван и с осветление. Слаба лампичка с жълтеникава светлина, която обаче сигурно изглежда като светлина на прожектор в мрака.
Много лошо.
Без да мисли, той натисна бутона още веднъж. Измина цяла секунда, преди той да си даде сметка какво очакваше — капакът да се затвори, бавно и покорно. Като отоплението на седалките и радиото. Но това не се случи, разбира се. Ключалката само изщрака, хидравликата забръмча, после утихна. Капакът не помръдна от мястото си.
Беше широко отворен и напълно блокиращ видимостта.
Налагаше се да слезе от колата и да го затвори с ръка.
