— Изобщо не разбрах — отвърнах. — Искаше да съм му направела фистинг. Казах му, че не знам какво е и той… И значи аз избягах в банята и дръпнах алармата. Другото сте го видели вие.
— Да бе — изсумтя той. — Дай си паспорта.
— Не го нося. — Дадеш ли си паспорта, изобщо няма да го видиш вече. — Може ли да си вървя? Докато не е дошла милицията?
— Къде ще вървиш ма? Да не си се побъркала? Ти си главната свидетелка — каза той. — Ще дадеш показания какво сте правили тука.
Това изобщо не ми влизаше в плановете. Прецених ситуацията. Докато си имах работа само с тези двамата, имах и шанс да покрия нещата. Но с всяка секунда шансът намаляваше — скоро щяха да дотърчат още хора.
— Може ли да отида до клозета?
Единият кимна и влязох в банята. Трябваше да действам бързо, така че не се колебах нито секунда. Смъкнах си гащите и си настърчах опашката, приклекнах и отворих вратата. Направих го рязко и двамата веднага се извърнаха към мен.
Според мен за човек се разбира най-много в момента, когато вече е забелязал лисичата опашка, но още не е попаднал под властта на внушението. Клиентът обикновено има достатъчно време да покаже отношението си към видяното — и това е достатъчно и да разбереш с какъв човек си имаш работа.
Ограничените перверзни неудачници се мръщят недоверчиво. За сметка на това пък на лицата на хората, които имат потенциал за вътрешно развитие, се изписва нещо като радост.
Единият охранител се намръщи. Вторият се ококори (видя се още по-добре зад очилата) и зяпна като дете, което е видяло обещаното му от фотографа птиченце. Настина беше много мило.
Не можех да излича отпечатъка си от паметта им съвсем, разбира се — за тази цел трябва да пръскаш мозъците с куршуми. Можех само да сменя контекста на спомена — внуших им, че са ме срещнали в коридора, докато са тичали към апартамента. После ги накарах да влязат в банята.
И щом затвориха вратата отвътре, взех от пода книгата на Стивън Хокинг, пъхнах си я в чантата, вдигнах си гащите и изскочих в коридора.
На стълбите имаше още един охранител. Щом ме видя, ми махна да ида при него. И щом отидох, ми обара задника, така че трябваше да си прибера опашчицата възможно по-плътно между бузите. В друг случай щях да го ощипя до синьо за такова нахалство, но сега не беше ясно какво ще стане, така че само го плеснах през ръцете. Той ми се закани с пръст, след което въпросният жест плавно премина в друг: потъркване на палеца и показалеца.
От ясно по-ясно. Обикновено колгърлите като мен оставят стотачката на рецепцията, обаче при тези форсминорни обстоятелства ми се предлагаше да го направя на място. Измъкнах от портмонето си една бенджаминка и той я хвана с пръстите, които допреди миг беше потривал многозначително. В пестеливостта на това движение имаше своеобразна красота — заканваш се, напомняш, вземаш. Без никакви излишни мускулни движения. Както казва японският фехтовач Минамото Мусаши, майсторът си личи по стойката.
Слязох по украсеното с лилии стълбище и без проблеми излязох на улицата. Вдясно от вратата вече се събираше тълпа, в която имаше и няколко милиционери — явно там беше паднал бедният сикх. Тръгнах в другата посока и след четири крачки вече бях зад ъгъла. Сега оставаше да хвана такси. Стана почти веднага.
— Битца — казах. — Конният комплекс.
— Триста и петдесет — отвърна шофьорът.
Днеска вадеше късмет. Вмъкнах се отзад, затръшнах вратата и таксито ме понесе надалеч от бедата, която допреди минути ми се струваше неотвратима.
Не че имаше за какво да се упреквам, но настроението ми се беше скапало. Не стига че беше загинал абсолютно невинен човек, но и бях изгубила работата си в „Национал“ — не биваше да се вясвам там в обозримото бъдеще. Което означаваше, че ще трябва да си търся друга прехрана. При това още от утре — авоарите ми се бяха стопили и дадената на охранителя стотачка буквално ме натикваше в бюджетен дефицит.
Един мой познат казваше, че единствено парите можели да победят злото в този живот. Интересно наблюдение, макар да не е безупречно от метафизична гледна точка: следва да се говори не за победа над злото, а за възможността временно да го подкупиш. Без пари все пак злото те побеждава в рамките на два-три дни, това си е установен факт.
Мога да забогатея, ако почна да се занимавам с мошеничество. Но всяка добродетелна лисица трябва да се прехранва единствено с проституция и в никакъв случай да не използва хипнотичната си дарба за други цели — това е небесен закон, който не бива да се престъпва. Понякога се налага, разбира се. Нали току-що бях омаяла двамата охранители. Но това се прави единствено когато животът и свободата ти са в опасност. Никоя лисица изобщо не бива и да си помисля за доверчиви инкасатори или за дружества с ограничена отговорност. Ако ли пък изкушението стане прекалено силно, трябва да черпим примери от историята. Жан-Жак Русо би могъл да е страшно богат, а с какво се изхранва цял живот? Преписва ноти.
