Да се уредя в друг хотел не беше лесно и в близко бъдеще имах само два варианта: тротоарка или в интернет. Интернет изглеждаше по-привлекателен, все пак това е главната насока на прогреса и да се продаваш интернетно е по-футуристично и стилно, отколкото тротоарно. Интересно, помислих си, всички вечно приказват за прогреса. А в какво се състои той? В това, че по най-древните професии полепва електронен интерфейс, нищо повече. Прогресът не променя природата на нещата.
Шофьорът видя, че не съм на кеф, и каза:
— Нещо си сърдита, а? Обиди ли те някой?
— М-хм — отвърнах.
Последния път ме беше обидил той, като ми поиска триста и петдесет рубли за курса.
— Заеби го — каза шофьорът. — Мене на ден знаеш ли колко пъти ме обиждат? Ако си турям всичко на сърцето, да се е пръснало досега. Заеби го, сериозно ти казвам. До утре ще го забравиш. Понеже животът знаеш ли колко е дълъг?
— Знам — казах. — Обаче как така да го заеба?
— Просто го заебаваш — и точка. Мисли си за нещо хубаво.
— И откъде да го взема?
Той ме погледна в огледалото.
— Ама ти сериозно ли нямаш нищо хубаво в тоя живот?
— Нямам — казах.
— Как така бе?
— Ей така на.
— Само мъка, така ли?
— Да. Също като вас.
— Е — засмя се той, — тука вече много се изхвърли. Няма как да го знаеш.
— Има — казах. — Иначе нямаше да въртите геврека.
— Защо?
— Мога да ви обясня. Обаче не знам дали ще ме разберете.
— Глей я па тая — изсумтя шофьорът. — Да не мислиш, че съм по-тъп от тебе ма? Все ще разбера, щом ти си разбрала.
— Добре. Съгласен ли сте, че мъката, страданието е материята, от която е създаден светът?
— Защо?
— Мога да ви го обясня само с пример.
— Ами давай.
— Знаете как барон Мюнхаузен се вади сам от блатото за косата, нали?
— Знам — каза шофьорът. — На кино даже съм го гледал.
— Реалността на нашия свят се крепи на подобна основа. Просто трябва да си представите, че Мюнхаузен виси в абсолютната пустота и с всички сили се стиска за ташаците, и крещи от непоносима болка. От една страна, да ти дожалее за него. От друга, пикантността на положението му е в това, че ако си пусне ташаците, тутакси ще изчезне, понеже по самата си природа е единствено вместилище на болка с побеляла плитка и ако болката изчезне, ще изчезне и той.
— На това в училище ли те учат? — попита шофьорът. — Или вкъщи?
— Не — казах. — По пътя от училище до вкъщи. Много дълго пътувам и чувам и виждам какво ли не. Разбрахте ли примера?
— Разбрах го де, разбрах го — отвърна той. — Не съм чак такъв тъпак. И к’во сега твоят Мюнхаузен — страх го е да си пусне ташаците ли?
— Нали ви казах — тогава ще изчезне.
— Ами то може и да е по-добре. За чий му е такъв живот?
— Прав сте. Точно затова съществува общественият договор.
— К’во-к’во? Какъв обществен договор?
— Всеки отделен Мюнхаузен може да реши да си пусне ташаците, но…
Спомних си рачешките очи на сикха и млъкнах. Една от сестрите ми казваше, че когато при несполучлив сеанс клиентът ти се изплъзва от опашката, за няколко секунди вижда истината. И че тази истина е толкова непоносима, че човекът първо иска да убие лисицата, чрез която му се е открила, а после и себе си… Други лисици пък казват така: в тази секунда човекът разбира, че физическият живот е глупава и срамна грешка. И първата му мисъл е да се отблагодари на лисицата, която му е отворила очите. А чак после поправя грешката на собственото си съществуване. Всичко това са глупости, разбира се. Но все пак е ясно откъде се зараждат такива слухове.
— Какво „но“? — попита шофьорът.
Върнах се към настоящето.
— Но когато шест милиарда Мюнхаузеновци са се хванали взаимно за ташаците, светът не е застрашен от нищо.
— Защо?
— Елементарно. Мюнхаузен може и да се пусне, както съвсем правилно отбелязахте. Но колкото по-силно го стиска някой друг, толкова по-силно ще стиска и той другите двама, които е сбарал. И така шест милиарда пъти. Загряхте ли?
— Стига бе! — изсумтя той. — Това само жена може да го измисли.
— И тук не съм съгласна — казах. — Това си е чисто мъжка картина на мирозданието. Бих казала дори — шовинистична. Жената просто няма място в нея.
— Защо?
— Защото жените нямат ташаци.
По-нататък пътувахме в мълчание.
Случва се, няма какво да го крием — изкараш си го на някого и ти олекне. Защо обаче? Нали нищо не се променя — нито в твоя живот, нито в живота на другите. Тайна. Е, нека да поразмисли за главното, това не е навредило на никого, нали така?
На следващата сутрин историята със сикха беше в новините. Не влязох в интернет да търся точно нея, но преди време някакъв гаден червей ми подмушна „слухове.ру“ като стартова страница и все забравям да я сменя. Както и да е, прочетох цялото съобщение:
