На Павел Иванович очевидно дори не му хрумваше колко обидно звучи това в разговор със сексработничка. Успях все пак да осъзная вълната на гнева още преди да ме залее и в душата ми се възцари весело спокойствие.
— Че какво толкова — казах небрежно. Може пък да е духала на толкова много шофьори, че всичко да й е ясно и наистина да може да ги учи как да промиват карбуратори.
— Направо ги съжалявам такива шофьори, драга, щом ще ги учи някаква си приказлива минетчийка. Никакви шофьори не са те.
„Приказлива минетчийка“ значи? Ама тоя тип… Пак сграбчих изблика на яростта си в момента на възникването му и пак овладях гнева си.
От друга страна, не беше лошо. Все едно в щорм скачаш на дъската за сърфинг и се носиш по вълните на разрушителните емоции, които не могат да ти направят нищо. Ако винаги ставаше така, помислих си, колко хора щяха да останат живи… Не почнах да възразявам на Павел Иванович по същество. За нас, лисиците, които сме поели по надсветовния път на дао, е по-добре да нямаме собствено мнение по подобни поводи. Ясно беше едно: че Павел Иванович е безценен тренажор на духа.
За жалост прекалено късно разбрах, че съм се нагърбила с прекомерна тежест. Когато за пръв път изгубих контрол, мина без осакатявания. Изкара ме от нерви една негова фраза за Набоков (да не говорим, че на масичката имаше ксерокопие на някаква статийка:
Обичам Набоков от трийсетте години на миналия век, още от времето, когато се снабдявах с парижките му текстове чрез високопоставените си клиенти от НКВД. Ах, какъв свеж полъх повяваше от тези машинописни листове в ужасната сталинска столица! Особено ме порази едно място в „Парижка поема“, тя ми попадна вече след войната:
Това Владимир Владимирович го е написал за нас, лисиците. Ние наистина безкрай гледаме представлението, изпълнявано от суетящите се актьори-хора, които са убедени, че го играят първи на тази земя. И измират с невъобразима бързина, и на мястото им идва нов набор, който започва да играе същите роли със същото вдъхновение.
Вярно, декорите винаги са нови, дори прекалено. Но самата пиеса вече от много отдавна не се променя. И понеже ние помним по-възвишени времена, непрекъснато ни измъчва тъга по изгубената красота и смисъл. Изобщо, тези думи засягаха едновременно много струни… Апропо, за струните — килимът от „Парижка поема“ е проснат в стихотворението на Хумберт Хумберт:
Знам каква марка е. Изтъкан е в Париж през трийсет и осма, в един летен ден, под белите гиганти на застиналите в лазура облаци, и после навит стига до Америка… Необходима беше цялата мерзост на Втората световна война, цялата чудовищност на наложените от нея безброй избори, за да бъде окачен в приемната на Хумберт. И в тоя момент тоя хуманитарни да вземе да изтърси:
— Щастието, скъпа, е ужасна противоречивост. Достоевски пита мислимо ли е изобщо, ако е платено със сълзата на дете. А Набоков, напротив, се съмнява може ли да има щастие без нея.
Не можех да понеса такава храчка върху гроба на писателя и хвърлих нагайката на пода. Имам предвид, че не само спрях да внушавам на Павел Иванович бичуването, а го накарах да види как нагайката се удари в пода с такава сила, че на паркета остана вдлъбнатина. После ми се наложи да я изчегъртам ръчно — когато той отиде в банята. Избягвам да споря с хората, но този пък кипнах и заговорих сериозно, все едно пред мен стоеше друга лисица:
— Обиждам се, когато бъркат Набоков с героите му. Или го наричат кръстник на американската педофилия. Това е дълбоко погрешен възглед по отношение на писателя. Запомнете, Набоков се изтървава, издава се не тогава, когато описва забранената прелест на нимфетката. В страниците човек не се издава, той ги съчинява, за да ги издаде. Издава се обаче, когато пестеливо, почти само с намек споменава за внушителните средства на Хумберт, които му позволяват да обикаля Америка с Лолита. За това, което му е на сърцето, винаги само намеква…
