Върколашки метаморфози полностью

Можех да усъвършенствам текста до безкрай — известно е, че при истинските поети този процес продължава до момента, когато издателят идва да вземе ръкописа. В случая трябваше да взема ръкописа от самата себе си. Затова реших да туря точка.

Никога дотогава не бях работила със сайта „курви.ру“. Процедурата на вкарване на информацията беше същата, но имаше една неприятна разлика — обявата и снимките се плащаха отделно. Да сложиш само текста струваше сто и петдесет долара, снимките бяха по двайсетак. Имах три WMZ карти, които приемаха — за сто, петдесет и двайсет долара. Очевидно всичко беше напаснато със сумите. Можех да пусна само една снимка — или трябваше да ходя чак до Павелецката гара за още интернет пари. Реших да се огранича с една снимка, но да я пратя веднага, та сутринта вече да тръгне. Не се получи веднага обаче — подбирах я почти цял час.

Изборът беше труден, понеже всеки вариант оцветяваше услугите от списъка ми в друга гама и осветяваше страпона и фистинга с нови смислови прожектори. В крайна сметка се спрях на една стара черно-бяла снимка — на фона на библиотека с Ходасевич в ръце. „Тежката лира“. Снимката пък, направена през четирийсетте, беше загадъчно дивна — в нея все едно просветваше прощален отблясък от Сребърния век, което много сполучливо се връзваше с последната от предлаганите услуги. Ох, чудесно, че успях навреме да прехвърля най-ценните си негативи и дагеротипи в цифров вариант!

Оставаше да си избера творчески псевдоним. Влязох в съответния списък на „Google“ и още в самото му начало си избрах „Адел“. А де л’ си ти, любими мой, а де л’ си ти сега…

Снимката беше качествена и заемаше четвърт мегабайт. Натиснах „send“, лицето ми се усмихна покорно, мушна се по жичките в стената, шмугна се в телефонния кабел, провря се по електрическия гръбнак на улицата, преплете се с други имена и лица, които се носеха един бог знае откъде и накъде, и се фична към далечния мрежов шлюз, към едва очертаните на хоризонта грамади на синьо-сивите атлантически сървъри.

Обади ми се още на следващата сутрин, в единайсет и нещо. Клиент. Павел Иванович. Най-интересен му беше моментът с руската нагайка. Оказа се, че и той имал руска нагайка, дори не една, а цели пет — четири на специална резбована стойка, а петата в сака за тенис.

Тук трябва да кажа нещо — с удоволствие бих изхвърлила от записките си всички споменавания за Павел Иванович, но без него повествованието ми няма да е пълно. Той изигра в живота ми важна роля, както може да я изиграе някой оповръщан подлез, през който героинята случайно излиза на другия бряг на съдбата. Така че все пак ще се наложи да разкажа за него и моля да ме извините за неапетитните подробности. В някои компютърни игри има една джаджа — „Тх2“, и като я натиснеш, времето тече два пъти по-бързо. Така че и аз ще я натисна и ще се помъча да го сдвоя в минимален обем.

Диоген Лаерций, мисля, разказва за един философ, който три години се учел на безстрастие и давал по монета на всеки, който го обидел. Когато ученичеството му свършило, философът спрял да дава пари, но навиците си му останали: един ден го обидил някакъв простак и той, вместо да се нахвърли върху него с юмруци, се разсмял и казал: „Гледай ти, днес получих безплатно онова, за което плащах цели три години!“

Когато прочетох това за пръв път, направо завидях, че нямам подобна житейска практика. След запознанството си с Павел Иванович разбрах, че имам.

Павел Иванович беше възрастен, с хуманитарно образование, приличаше на полуразтопена космата розова свещ. Навремето бил десен либерал (не разбирах смисъла на това идиотско съчетание), но след някои известни събития се разкаял до такава степен, че поел лична отговорност за бедите на Отечеството. За да успокои душата си, един до два пъти месечно трябваше да понася бичуване от страна на Младата Русия, която бе обрекъл на нищета, като я беше принудил вместо да учи висше, да си изкарва хляба с бичуване на дърти извратеняци. Получаваше се затворен кръг, за който може би щях да се замисля сериозно, ако той не онанираше по време на сеансите. Това убиваше всички възможни тайни.

Ако ролята на Младата Русия се изпълняваше от някоя реална секструженичка някъде от Украйна, той никога нямаше да се споразумее за петдесет долара за едночасов сеанс. Бичуването е тежък труд дори ако процедурата просто се внушава. Аз обаче почнах да ходя при Павел Иванович не само заради парите, а и защото страшно ме дразнеше, получавах направо спазми от яд. Налагаше се да използвам цялата си воля, за да не избухна. По практически съображения би трябвало да се ориентирам към по-богати спонсори. Характерът обаче трябва да се калява именно в тежки житейски периоди, когато всъщност не виждаш смисъл в това. Точно тогава носи полза.