Опомних се и млъкнах. Винаги съм приемала историята на Лолита много лично и сериозно: за мен Долорес Хейз е символ на душата, вечно млада и чиста, а Хумберт е председател на борда на директорите на този свят. Освен това е достатъчно да сменим в стиха, който описва възрастта на Лолита („възраст: пет хиляди и триста дни“), думата „дни“ с „години“ и се получава ама съвсем за мен. Естествено не споделих това си наблюдение с Павел Иванович.
— Продължавайте, продължавайте… — изумено каза той.
— Писателят естествено мечтае не за невръстна американска ученичка, а за скромно състояние, което да му позволи спокойно да си лови пеперуди някъде в Швейцария. В тази мечта не виждам нищо срамно за един руски дворянин, разбрал цялата безплодност, цялата суета на житейския подвиг. А пък изборът на темата за книгата, предназначена да му осигури това състояние, дава представа не толкова за тайните стремежи на сърцето му, колкото за мислите му за новите му съотечественици и освен това за степента на равнодушието му към мнението им за него. Това, че книгата е шедьовър, също се обяснява просто — талантът не може да се скрие…
Докато привършвах тирадата си, се ругаех наум. И имаше защо.
Професионално аз имперсонирам девойче на ръба на женствеността, с невинни очи. Подобни създания не редят дълги изречения за творчеството на писатели от миналия век. Те говорят едносрично и просто, най-вече за материалното и видимото. А сега…
— Какво се разпали толкова?! — учудено възкликна Павел Иванович. — Чак очите ти светят! Откъде ги знаеш пък тия неща?
— Ами знам ги — казах намръщено. — Правих на един филолог анален фистинг…
И тържествено се заклех пред себе си повече да не влизам в спорове за културата с него, а да го използвам само по прякото му предназначение, като уред за развитие на силата на духа. Но вече беше късно.
В съвременното общество е пагубно да се поддаваш на инстинкти, придобити в други времена, при това в съвсем различна култура. То си е все едно на изпепелена планета да слагаш жироскопи: по-добре изобщо да не мислиш накъде показват.
В древния Китай живееха извисени хора. Ако бях показала подобни познания по класическия канон пред който и да било китайски учен, той щеше да вземе пари, ако трябва, но щеше да ми плати двойно и освен това щеше да ми изпрати вкъщи писмо в стихове, вързано за сливова клонка. Може би по стар навик разчитах на нещо подобно, когато заговорих с Павел Иванович за Набоков. Но резултатът беше съвсем друг.
На следващата ни среща Павел Иванович ме помоли този път да позакъснее с плащането на сеанса, понеже тъкмо си бил купил хладилник. Отправи молбата си с тона на таен съучастник, отдавна проверен съратник в странстванията из стръмнините на духа. Така би могъл да говори поет, който моли събрата си за шишенце мастило. Не можах да му откажа.
Новият хладилник запълваше половината му кухня и приличаше на айсберг, пробил борда и щръкнал в трюма. И въпреки това капитанът на кораба беше пиян и весел. Отдавна съм забелязала, че нищо не радва толкова руския хуманитарен интелигент (за интелектуалец Павел Иванович не ставаше), колкото покупката на нов битов електроуред.
Не обичам пияните. Така че бях малко начумерена. Той вероятно си го обясни с това, че щях да го бичувам без пари, и си затрая. Почнахме сеанса мълчаливо, като отдавна сработили се естонски яхтсмени: той ми подаде вече позахабената нагайка, която си държеше в една чанта за тенис с автограф на Борис Бекер, съблече се, легна на дивана и отвори новия брой на „Експерт“.
Досещах се, че въпросът тук не е в пренебрежителното му отношение към моето изкуство и дори не в обичта му към писаното слово. Очевидно покаянието му пред Млада Русия съседстваше в душата му с незнайни за мен вибрации и той не ми беше разкрил всичките си тайни. Но аз не се стремях да проникна във вътрешния му свят по-дълбоко от платената ми дълбочина, така че не задавах въпроси. Всичко си вървеше както обикновено — докато го шибах по задника с въображаемата нагайка, аз си мислех за мои си неща, а той тихо си мърмореше, понякога почваше да стене, понякога — да се смее. Беше скучно и ми се струваше, че съм одалиска в източен харем и с равномерни движения на махалото гоня мухите от туловището на господаря си. Внезапно той каза:
— А бе как може адвокат с такова име! Антон Дриснин. И как изобщо е оцелял с това име… Сигурно всички са му се подигравали в училище… Хората с подобни имена обикновено израстват с душевни отклонения, това е факт. Всички Курови например имат нужда от психотерапевт. Всеки експерт ще го потвърди.
Нямаше смисъл да подхващам разговор, разбира се — не беше необходимо да излизам извън рамките на професионалните ни отношения. Не се сдържах именно защото за мен имената са болезнена тема.
— Нищо подобно — казах. — Какво значение има кой как се казва? Аз например имам една приятелка с наистина много неблагозвучно име. Толкова неблагозвучно, че направо ще се разсмеете, ако ви го кажа. Звучи почти като мръсна дума. Самата тя пък е много красиво, добро и умно момиче. Името не означава нищо.
