За да съм наясно с ролята си в случващото се, Павел Иванович ми разказа подробно за причините на покаянието си. Мислех заради „наясното“ да му поискам още петдесет долара на сеанс и чаках момента, в който да зачекна въпроса за таксата. Той обаче все не идваше: Павел Иванович говореше прекалено дълго. За сметка на това пък почерпих от обясненията му маса интересна информация:
— Между 1940 и 1946 година, скъпа, обемът на промишленото производство в Русия е спаднал с двайсет и пет процента. Това при всичките ужаси на войната. А между 1990 и 1999 година намалява с повече от петдесет… Ама това е по-страшно от Чингис хан и Хитлер, взети заедно. И не го дрънкат бившите комунисти, пише го Джоузеф Стиглиц, главният икономист на Световната банка и Нобелов лауреат. Не сте ли чели „Globalization and its discontents“? Страхотна книга. Колкото до Америка, на нея атомна бомба изобщо не й трябва, докато го има Международния валутен фонд…
Дори забравях защо съм отишла при него и единствено нагайката на масата между нас ми припомняше защо. Скоро ми стана ясно, че покаянието на Павел Иванович е тотално — беше свързано не само с икономическия аспект на руската реформа, но и с културната история от последните десетилетия.
— Известно ли ви е — казваше той, като ме гледаше втренчено, — че навремето ЦРУ финансираше битническото движение и психеделичната революция? Целта беше да се създаде привлекателен образ на Запада в очите на младежта. Трябваше да се прокара линията, че America has fun. И успяха — даже сами си повярваха за известно време. Но най-смешното е, че всичките тия отрочета на генерали от ЛСД, дето опитваха КГБ и се правеха на битници, наистина играеха по свирката на ЦРУ, тоест извършваха греха, в който именно ги обвиняваше партията! А пък това беше бъдещата интелигенция, нервната система на нацията…!
Като говореше за вината на интелигенцията пред народа, той непрекъснато употребяваше два термина, които ми се струваха синоними — „интелигент“ и „интелектуалец“. Не издържах и попитах:
— Добре де, каква е разликата между интелигента и интелектуалеца?
— Много съществена — отговори ми. — Мога да я обясня само алегорично. Разбирате ли какво означава тази дума?
Кимнах.
— Когато сте били още съвсем мъничка, в този град живееха сто хиляди души, които получаваха заплата, защото целуваха задника на отвратителния червен дракон. Който вие вероятно вече дори не помните…
Поклатих глава в смисъл, че не го помня. Навремето, като мажа, наистина видях червен дракон, но вече съм забравила как изглеждаше — помня само, че ме беше страх. Павел Иванович едва ли имаше предвид този случай.
— Естествено тези сто хиляди мразеха дракона и мечтаеха да ги управлява зелената жаба, която воюваше с дракона. И в крайна сметка се съюзиха с жабата, отровиха дракона с получено от ЦРУ червило и почнаха да живеят поновому.
— Но какво общо има тук интел…
— Момент. — Той вдигна ръка. — Отначало те си мислеха, че при управлението на жабата ще правят абсолютно същото, само че ще получават десет пъти повече пари. Оказа се обаче, че вместо сто хиляди гъзолизци сега са нужни само трима професионалисти, които на осемчасови смени ще правят на жабата непрекъснат минет. А кой от стоте хиляди ще стане един от тези трима, ще се реши чрез открит конкурс, в който трябва да се покажат не само високи професионални качества, но и умението по време на работа да се усмихваш оптимистично с крайчеца на устните си…
— Признавам, вече съвсем изгубих връзката.
— Ето ви я и връзката. Въпросните сто хиляди са интелигентите. А тримата — интелектуалците.
Не знам защо, но не понасям да произнасят пред мен думата „минет“ — във всеки случай извън професионалния контекст. Неизвестно защо това ме вбесява. Освен това сравнението на Павел Иванович ми се стори толкова просташки намек за професията ми, че дори забравих за надбавката, която мислех да поискам.
— Говорите за минет, за да ми стане по-ясно ли? Поради жизнения ми опит?
— Не, не, скъпа — каза той снизходително. — Обяснявам го с такива термини, защото така и на мен почват да ми се изясняват нещата. Освен това въпросът в случая изобщо не е във вашия жизнен опит, а в моя.
Друг път по време на бичуването той почна да чете някакво списание. Това беше обидно само по себе си. Когато обаче почна да боде с показалец абзаците и да мърмори: „млъкни бе, мръсник“, се нервирах и преустанових процедурата — тоест внуших му пауза.
— Защо спряхте? — попита той учудено.
— Не ми е ясно ние на вертеп ли си играем, или на обществена библиотека.
— Извинявайте, мила — каза той, — ама това интервю е адски възмутително. Абсолютно безсрамие!
И тупна с пръст по списанието.
— Нямам нищо против детективите, обаче не понасям ченгетата да ми обясняват как да уредим Русия.
— Защо?
— Ами това е все едно някой шофьор на тежкотоварен камион да качи малолетно девойче срещу един минет и то изведнъж да вземе да вдигне глава от работното си място и да почне да му дава указания как се промива карбуратор при минус трийсет.
