Добре, трябваше да съм честна с него, но не можех да му кажа всичко. Нямаше да е честно спрямо Рейес. Щях да споделя само необходимото.
— Не съм сигурна как точно да ти го кажа — започнах колебливо, — но Рейес със сигурност е виждал войни и то много. — Гледах Нийл, изучавах го, за да мога да преценя реакцията му. — Той е бил военачалник на армия в продължение на векове, просто не на армия от този свят.
— Извънземен ли е? — почти изкрещя Нийл.
— Не — отвърнах, като се помъчих да не се разсмея. — Не е. Не мога да ти кажа всичко… той просто е свръхестествено същество.
— Край — отсече той и стана от стола си. — Отиваш в карцера.
Хвана ме за ръката и ме задърпа да стана, макар и не грубо.
— Какво? Все пак ти казвам разни неща.
— Не, тия съм ги чувал вече, кажи нещо ново, нещо по-стъписващо. Виждам, че доста премълчаваш.
— Не, аз просто…
— Знаеш ли на колко хора съм разказал това? — Той се наведе напред и зашепна остро, като че ли някой можеше да го чуе. — Даваш ли си сметка колко налудничаво звучи?
Вървяхме към вратата.
— Чакай, не можеш наистина да ме хвърлиш в карцера.
— Само гледай.
— Нийл!
— Луан — каза той, като отвори вратата, — дай ми белезниците.
Куки, която седеше в офиса на Луан, вдигна поглед от лаптопа си, намръщи се, но не прояви особен интерес и се върна към работата си.
— Добре, предавам се — вдигнах ръце. Когато той разхлаби хватката си, аз извих ръката си, за да я измъкна от неговата и процедих през зъби: — Но няма аз да съм виновна, като започнеш да си подмокряш леглото нощем.
Той се усмихна приветливо на Луан и затвори вратата.
— Имаш още един шанс. Ако го пропуснеш, няма да видиш повече дневна светлина.
— Добре — заявих и го сръчках с показалец в гърдите, — щом искаш да играем грубо, ще играем грубо. Рейес Фароу е син на Сатаната.
В момента, в който го казах, в момента, в който думите се изплъзнаха от устата ми, изпаднах в шок. Вдигнах ръце към устата си и стоях дълго време, загледана в нищото.
Рейес щеше да ме убие, задето съм издала такава тайна. Щеше да ме нареже на тънки ивички с бляскавия си меч, знаех си. Не, момент, бих могла да поправя стореното. Извърнах ужасения си поглед към Нийл. Той изглежда се колебаеше по въпроса за карцера.
Отпуснах ръце и се разсмях. Или поне се опитах да се смея. За беда звучах като давеща се жаба, но бях стресната, разтърсена.
— Само се шегувам — продумах напрегнато под заплахата от сигурна смърт. Плеснах го по рамото. — Знаеш как е пред заплаха от карцер. Започваш да дрънкаш врели-некипели.
Обърнах се да седна отново на стола си и да скрия зяпналата си уста пред собствената ми глупост, а той каза:
— Не се шегуваш.
Изпуфтях и се обърнах към него.
— Естествено, че се шегувах. Ти сериозно ли? Синът на Сатаната? — Още веднъж изпуфтях и седнах. — Та докъде бяхме стигнали?
— Как е възможно това? — Той тръгна към бюрото си зашеметен. — Как е възможно?
Проклятие. Съвсем се издадох с това мятане като риба на сухо. Отново се изправих и се подпрях на бюрото му.
— Нийл, наистина не бива да казваш на никого.
Отчаянието в гласа ми го извади от унеса му. Той примигна и веждите му се вдигнаха въпросително.
— Ако има нещо в живота ти, което не бива да споделяш с друго живо същество, Нийл, то е това. Не знам какво би могъл да направи Рейес, ако разбере. Искам да кажа… — Обърнах се и се отдалечих на няколко крачки, за да помисля. — Мисля, че не би те наранил. Но не мога да бъда сигурна. Държи се някак… особено напоследък.
— Как е възможно това? — повтори отново той.
— Ами, беше подложен на силен стрес. И мъчения.
— Син на Сатаната?
— Ти слушаш ли ме? — попитах аз. Да му се не види. На това му се казва да сгазиш лука. Бях сгазила цяло поле с лук. — Не бива да изричаш и сричка пред никого. — Вече бях направила грешката да кажа на Куки, преди дори да се замисля за последствията. А сега и на Нийл. Защо направо не взема да напиша една обява в „Ню Йорк Таймс“? Да сложа билборд на шосе 1-40? Да си го татуирам на задника?
— Чарли — зае се да ме успокоява Нийл, който започваше да се съвзема преди мен. — Разбирам. Нито дума. Знам на какво е способен, нали помниш? Няма да си навлека гнева му. Честно.
С огромна въздишка на облекчение се отпуснах отново на стола.
— Но как е възможно? — попита той за трети път.
Аз безпомощно свих рамене.
— Дори аз не знам всички подробности, Нийл. Много съжалявам, че ти казах. Не е толкова страшно, колкото звучи, наистина.
— Страшно? — попита той изумен. — Защо да е страшно?
— Хмммм… — Замислих се за момент. — Това въпрос с уловка ли е?
— Знам, че той е добър, Чарли. Не може да го държим отговорен, че баща му е самото въплъщение на злото. Знаеш ли кое е истинското зло? — попита ме той.
Смръщих вежди.
— Когато американците говорят за злото, имат предвид злонамереност и жестокост. Но не това е злото. Това е само начинът, по който ние го възприемаме.
— Накъде биеш?
— Злото е просто липса на добро, липсата на Бог.
Не бях разглеждала нещата от този ъгъл.
— Значи знаеш, че Рейес не е зъл? Че е добър?
— Разбира се. — Той го каза така, сякаш бях слабоумна. — Но сериозно, наистина ли е такъв? Негов син де?
