Вторият гроб отляво полностью

— Да — потвърдих, изпълнена със съжаление. — Наистина е такъв.

— Това е най-страхотното нещо, което някога съм чувал.

— Страхотно?

Нийл се ухили.

— Да, страхотно.

— Не разбирам. Защо да е страхотно?

Той се излегна в стола си и допря пръстите на двете си ръце.

— От момента, в който дойде миналата седмица… Не, връщам си думите назад. От момента, в който Рейес се появи в живота ми преди десет години, аз се питам разни неща. Питам се дали наистина съществува някаква могъща сила. Дали Раят съществува. Дали Бог съществува. Признавам, отчасти се дължи на факта, че ден след ден виждам зверствата, на които са способни хората. После узнах нещо, можах да надзърна в отвъдния свят, в другата реалност, без да мога да го изтълкувам и да съм наясно откъде идва. Но сега… — Той ме погледна признателно. — С една дума, ти ми върна вярата в Бог, Чарли. Само си помисли. Ако съществува син на Сатаната, то със сигурност има и син на Бог.

Поклатих глава.

— Ти си абсолютно прав. Само съм малко изненадана колко добре приемаш всичко това.

— Помисли си. Исус ме обича.

Засмях се от облекчение, наведох се напред и прошепнах:

— Исус може да те обича, но аз съм неговата любимка.

Той се разсмя, после спря. Започна да ме изучава. Наистина дълго.

— Какво? — попитах засрамена.

— Ако Фароу е синът на Сатаната, тогава ти какво си?

— Хм. — Размахах му пръст. — Ти ми даваш история, аз ти давам история.

Той продължаваше да ме изучава с внезапен интерес, когато Луан почука.

— Влез.

Тя влезе и му подаде някакви документи.

— Това ли е? — рече Нийл с изненада и сложи очила на носа си.

Луан беше донесла справките от свижданията, за които я беше помолил.

— Да, шефе. Той отказваше всички останали.

— Благодаря ти, Луан. — След като тя излезе, Нийл поясни: — Фароу е одобрил само един човек от списъка за свиждане. Нито пълномощник, нито адвокат. Само един човек.

— Нека да позная: Амадор Санчес.

— Точно така. Те живяха в една килия четири години.

— Също така са били и приятели в гимназията.

— Наистина ли? — попита той изненадан. — Как са се озовали в една и съща килия, по дяволите? И са останали съкилийници четири години?

Как го бе уредил Рейес? С всеки миг ставаше все по-интригуващ.

— Какво искаше да каже Луан с това, че е отказвал да се вижда с останалите?

— Ами жените, нали разбираш. — Той прогони тази мисъл с ръка, докато се взираше в папките. — Добре, Амадор Санчес е дошъл седмица преди Рейес да бъде прострелян. Изглежда го е посещавал съвсем редовно.

— Какви жени? — попитах, докато той прехвърляше страниците.

— Жените — каза той, без да ме поглежда. — Той не се съгласяваше да се види с никоя от тях, така че вероятно нямаме записани данни. Но Бог е свидетел, че не спираха да се опитват. Поне една или две на месец. — Той се загледа замислен в тавана. — Като се замисля, въпреки всичко те обикновено попълват молба в опит да го видят. Може да пазим някакви копия. Ще трябва да проверя. — Той отново се съсредоточи в документите.

— Да, това ми го каза. Какви жени? — попитах отново, като се опитвах да въздържам ревността, която ме беше завладяла.

След известно време, през което обмислях най-различни варианти за покушение над него — бях стигнала до седемнайсетия — той ме погледна над очилата си.

— Всичките онези жени от уебсайтовете. — От тона му прекрасно си личеше, че ме мисли за идиотка.

Започвах сериозно да клоня към бавна смърт. Придружена от много болка. Вероятно номер четири. Или тринайсет.

— Какви уебсайтове?

Той остави документите на бюрото и ме погледна с подчертано изумление. Това беше направо грубо.

— Ти не си ли детектив?

— Ами да, обаче…

— И от колко време разследваш Фароу?

— Хей, аз разбрах кой е той едва преди седмица. Освен ако ти не се ръководиш от календара на Сатурн.

— Първо ми напомни никога да не те наемам.

Промених решението си. Определено щеше да бъде номер дванайсет. Почти ми ставаше жал за него.

— И второ, направи си услуга и го провери в Гугъл.

— Да проверя Рейес в Гугъл? Защо?

Той се засмя тихо и поклати глава.

— Защото те очаква огромна изненада.

Преместих се напред в стола си.

— Защо? За какво говориш? Тези жени пишат ли му? — Бях чувала за жени, които пишат писма на затворници. Без да използвам никое от хилядите прилагателни, с които бих описала тези жени, попитах: — Приятелки за кореспонденция ли има???

Нийл взе да щипе основата на носа си, явно за да не се ухили.

— Чарли — каза той и ме погледна отново, — Рейес Фароу има фен клубове.

— Никога не си го проверявала в Гугъл?

— Ами и ти не си — отвърна Куки, когато я попитах за Рейес. Връщахме се от Санта Фе. — Само прегледах официалната база данни, за да намеря доклада за арест и присъдата. Проверих и сайта на „Нюз Джърнъл“ за статии, свързани с процеса.

— И не си проверила в Гугъл?

— Ти също не си — повтори тя жално. Пишеше на лаптопа си.

— Фен клубове! — изрекох с нескрито негодувание. — Той има фен клубове. И планини от писма.