Възмездие полностью

Онази нощ, когато тя беше в приповдигнато настроение заради назначението по най-големия случай в живота й, Гидън опита отново. Лежаха на пода и дишаха тежко сред разпръснатите списания от съборената масичка за кафе, а той, все още дълбоко в нея, прошепна в ухото й: „Обичам те“. Очакваше тя да му отвърне с напомняне на основното правило, когато усети сълзи да се стичат по бузата му. Нейните сълзи.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш толкова дълго — каза тя и притисна бедрата си към неговите. — Аз също те обичам.

Тялото й се отпусна и скоро дишането й възвърна нормалния си ритъм.

— Ще спечелим този случай — беше казала тя, докато се унасяше в сън. — Нали?

— Ммм… — беше отвърнал той, без да отваря очи, дишайки в синхрон с нея. — Ти не можеш да изгубиш.

— Не знам защо дават тези глупости по Си Ен Ен — каза Мередит на половината на четвъртия си коктейл „Маргарита“. — Трябва да го излъчват по комедийния канал, защото цялото проклето дело беше някакъв майтап.

Останалите адвокати на масата вдигнаха чашите си в знак на солидарност.

— Имахме петдесет свидетели, които с радост биха дали показания, че Рейчъл О’Кийф е била нощна птица и е оставяла дъщеря си сама почти всяка вечер — каза Мередит на всеослушание. — Грешката ни беше в това, че призовахме само петима от тях на свидетелското място. И извикахме само трима, които дадоха показания, че Рейчъл се е чувствала като в капан с Кими — че е стояла в бара, пиела е бяло вино и е разправяла на всеки, който би пожелал да я слуша, как й се искало хлапето никога да не се било раждало. Прекарахме ден и половина в разпити на свидетели, а дали съдът въобще се е вслушал в някого от тях? Да! Чу дотолкова, че да я намери за виновна за поставяне на дете в опасност. Присъда за „лоша майка“. Това е все едно да обявиш О Джей за виновен в това, че е разлял кръв навсякъде по предната алея на дома си, и да му наложиш глоба за замърсяване!

Мередит допи последните глътки от питието си. Дейв се изправи и сложи ръка на рамото на сестра си.

— Време е да ставаме — каза й той.

— Не, все още говоря — възпротиви се тя.

— Защо не седнеш, Дейв? — каза Гидън. — Тя изкара няколко тежки месеца. Остави я да се наговори и да й мине.

Дейв поклати глава, но се отказа да спори и се върна обратно на стола си.

— Ето, бейби, говори колкото искаш — каза Гидън и подаде бирата си на Мередит.

— Добре, да си представим, че аз съм Рейчъл О’Кийф — каза тя, заваляйки думите. — Два часът през нощта е и аз съм размазана от пиене.

— Изглеждаш убедително — отвърна Гидън и останалите избухнаха в смях.

— Нюйоркският клуб по драматично изкуство, дами и господа — поклони се Мередит. — Докъде бях стигнала? А, да, значи, клатушкам се през улицата към апартамента си — добави тя, вживявайки се в ролята на Рейчъл. — Отивам да нагледам дъщеря си, защото дори пияните майки наглеждат децата си, а горката Кими, оставена сама в тъмното часове наред, не спира да плаче. „Проклетото дете непрекъснато реве“, мисля си аз, грабвам една възглавница и я притискам към лицето й. Не искам да я убия, искам само да я накарам да млъкне. И го правя. Детето спира да плаче. Усещането за тишина е толкова хубаво, че задържам възглавницата притисната малко по-дълго. И тогава детето спира да диша. Опа! Не исках да го направя. Не исках да я убия.

Мередит се изправи и приглади полата си с ръце, след което се обърна към групата:

— Дами и господа съдебни заседатели — започна тя, — Рейчъл О’Кийф може и да не е искала да убие малкото си момиченце, но веднъж щом е прекрачила тази граница, тя определено е искала да прикрие това. Кой друг би могъл така грижливо да я увие в одеяло и да я сложи в торба за боклук? Кой друг е можел да се измъкне през сервизния изход и да остави тялото на Кими заедно с петдесет други торби с боклук, за да бъде отнесено от боклукчийския камион на сутринта? Лоша майка ли? Не, Рейчъл О’Кийф винаги е била лоша майка, но в онази нощ тя се е превърнала в майка убийца.

— Убеден съм — отвърна Гидън. — Гласувам „виновна“.

— Благодаря ви — отвърна Мередит и отпи друга глътка от бирата на Гидън. — А ти, прекрасни ми приятелю, трябваше да си сред съдебните заседатели. Знаеш ли какъв им беше проблемът пък на тях?

— Ще заложа на „увредени мозъци“ — предположи Гидън.

Мередит се разсмя високо и се смя по-дълго, отколкото шегата заслужаваше.

— Не, проблемът на заседателите беше в това, че никой всъщност не е видял Рейчъл О’Кийф да убива дъщеря си. И това са дванадесет добри и уважавани хора! По-скоро дванадесетима идиоти! — извика тя, след което последва нова глътка бира. — Имам един въпрос към вас — обърна се тя отново към групата, — ако се събудите някоя сутрин и прозорците ви отвън са мокри, и тротоарите също са мокри, то трябва ли наистина да сте чули, или видели дъжда, за да стигнете до неизбежното заключение, че през изминалата нощ е валяло?

— Не! — последва дружен отговор и клатене на глави.