— Не — повтори Мередит. — Значи не е било нужно да видим Рейчъл О’Кийф, за да знаем, че тя го е направила. Никой друг не е бил видян да идва или да си тръгва. Никой друг не е имал достъп до апартамента. И което е най-важното — никой друг на тази планета не би могъл да има мотив да го направи. Рейчъл О’Кийф е убила дъщеря си в два часа през нощта, изчакала е осем часа, докато тялото й се е озовало в боклукчийския камион, и едва тогава се е обадила на ченгетата, за да съобщи за изчезването й. Целият случай беше един тъп фарс! Как, по дяволите, можахме да изгубим!
— Това е то! — каза Дейв на Гидън. — Достатъчно, тя започна да се самоизтезава.
Всички знаеха как точно бяха изгубили, но никой не каза нито дума. Никой не искаше Мередит да си помисли, че обвиняват нея.
Дейв се изправи, отново обви с ръка раменете й и я накара да седне до Гидън.
— Как, по дяволите, можахме да загубим? — каза тя и зарови лице в гърдите му. — Как, по дяволите, можахме да загубим?
И тогава, сякаш онези от Си Ен Ен бяха чули въпроса й, отговорът внезапно се появи на екрана.
Магьосника.
Един от основните свидетели на обвинението беше Одри Ийгър, неомъжена жена на средна възраст, която работеше като правен сътрудник и живееше в съседния апартамент до този на майка и дъщеря О’Кийф. Мередит я беше подготвяла за делото и за нейно изумление беше извикана да седне на масата на обвинението в деня, когато Ийгър зае свидетелското място.
Одри даде показания. Свидетелстваше спокойно, ясно и точно и посочи, че на няколко пъти в миналото е чувала Кими да плаче през нощта и независимо какво твърдяла Рейчъл, Кими невинаги се обаждала на мобилния й телефон, а дори и да го направела, Рейчъл не се затичвала веднага към къщи.
— Имаше нощи, в които чувах горкото момиченце да хлипа часове наред — заяви Одри пред съда. — Започваше се още преди да си легна, а след това продължаваше още и още, от силен рев до едва доловимо хленчене, но понеже спалнята й е точно до моята всекидневна, можех да чуя всичко много ясно. Беше много болезнено.
Показанията й щяха да се окажат ключови за крайното решение. Те обрисуваха образа на Рейчъл О’Кийф като една крайно небрежна майка, която вечер след вечер оставяла детето си само. Твърдението на Рейчъл, че била само на едно телефонно обаждане разстояние, щеше да изглежда все по-неубедително. В действителност, настояваше обвинението, през повечето вечери Рейчъл се прибирала у дома пияна и трябвало да успокоява дете, изпаднало в истерия. Но в онази съдбовна неделна нощ Рейчъл нямала търпение или желание да успокоява дъщеря си. Била претоварена от бремето на майчинството си и в замъгленото си от алкохола съзнание решила да притисне възглавница към лицето на Кими в опит да я накара да замълчи.
Може и да не е било предварително планирано, но намерението за убийство беше несъмнено.
И тогава на сцената излезе Денис Уолок. Той беше истинска легенда — адвокат по наказателно право, който постоянно измъкваше победите си на косъм от челюстите на загубата. Един журналист от „Дейли Нюз“ веднъж беше написал: „Уолок има такава неподражаема способност да омагьосва съдебните заседатели, че би трябвало да промени фамилията си на Магьосника12“.
Прякорът му остана и Уолок си го хареса. Когато навърши четиридесет, вече беше започнал да поема случаите само на два типа клиенти — такива с дълбоки джобове, които можеха да допринесат за увеличаване на богатството му, и такива с изгубени каузи, като Рейчъл О’Кийф, които можеха да допринесат за репутацията му.
— Госпожо Ийгър — обърна се той към свидетелката, — нека се разкрием напълно. Ние двамата с вас се познаваме, нали?
— Да, сър — потвърди Одри.
— Вие работите като правен сътрудник за един мой колега и сме се срещали няколко пъти — продължи той с усмивка.
— Да, сър — повтори тя.
— А имаш ли представа какво си мисля за теб?
— Не, сър — стъписа се тя.
— Е, тогава нека се върнем към протокола. Дами и господа съдебни заседатели — започна гръмогласно той, — тази жена е абсолютно съкровище. Тя е грижовна, добра, а също и състрадателна.
Неколцина от съдебните заседатели се подсмихнаха. Всички изглеждаха объркани.
Мередит също не знаеше, но изведнъж прехапа устни, а стомахът й се сви на топка.
— Одри — продължи Уолок, — сигурно ти е било много трудно да слушаш как горкото дете плаче нощ след нощ.
— Да, сър — потвърди тя.
Мередит кимна и наум си каза: „Просто отговори на въпроса му. Недей да изпадаш в подробности“.
— Говорили ли сте с майка й за това? — попита Уолок.
— Не, сър.
— И защо не?
— Не беше моя работа.
— Разбираемо — съгласи се Уолок, — кой от нас би искал да се конфронтира със съседа си и да му дава съвети как да бъде родител? Съгласна ли сте?
Одри кимна.
— Значи сте оставяла горката малка Кими да плаче безутешно нощ след нощ — каза той.
Ийгър не отговори. Просто стоеше на мястото си с каменно изражение.
