— Ами, не мога да отрека, че се държах като пълен глупак на закуска. Извинявам се.
— Приемам извинението, но вечерята в този ресторант е достатъчна отплата, така че можем отново да се срещнем в закусвалнята утре сутрин и да се държиш като глупак колкото си искаш.
— Благодаря, докторе, но не мога да си позволя подобна терапия — отвърнах аз и отново се вкопчих в чашата с вино. Черил се пресегна нежно и я взе от ръката ми.
— Колко още течен кураж ще ти трябва, преди да ми кажеш какво точно те притеснява?
Не знам коя част от тялото ми се разпореждаше в момента, но съм почти сигурен, че това не беше мозъкът ми.
— Притеснява ме това — казах бавно аз, — че прекарваш доста време с Мат Смит.
— А хрумвало ли ти е някога, че ни се налага да работим заедно?
— Изглежда така, сякаш става въпрос за нещо повече от работа.
— Същото е и с теб и Кайли. Двамата с нея прекарвате един до друг повече от четиринадесет часа дневно. Или сте коляно до коляно в колата, или обядвате заедно, или пък давате нощно дежурство. Нарича се съвместна работа.
— Не е същото. Кайли е омъжена, а Мат Смит е ерген.
— И ти се притесняваш, защото съм дала на този ерген книга, а той ми е донесъл билети за една страхотна театрална постановка?
— И соево лате — добавих аз.
— Което, доколкото разбирам, в някои части на света се възприема направо като прелюдия към предложение за брак. Всичко, което трябва да направя, за да скрепим сделката, е да помоля баща ми да подари на неговия баща шест кози — отвърна тя.
— Ето това ви е проблемът на вас, психолозите — отвърнах, — никога не вземате лудите на сериозно.
— Зак, аз съм разведена отскоро, затова двамата с теб гледаме да позабавим нещата, но наистина ли мислиш, че е в мой стил да въвлека друг мъж във връзката ни, за да се конкурираш с него?
— Не. Съзнавам, че не ти си поканила Мат на партито. Той сам се довлече. И както сама спомена, ти си наскоро разведена, а освен това си красива, уязвима и свободна. Подобна комбинация е абсолютен магнит за тестостерона.
— Красива, уязвима и свободна — повтори тя. — Ако се съди по това, което ми разказа за Спенс и проблема му с наркотиците, Кайли Макдоналд съвсем скоро ще бъде в същото положение. Просто ми е любопитно дали това възбужда твоя магнит?
— Не е честно — отвърнах, — знаеш, че ние с Кайли се разделихме още преди десет години.
— Технически погледнато, Кайли се е разделила с теб — отговори Черил. — Тя те е зарязала и се е омъжила за Спенс. Каква ирония би било, ако десет години по-късно зареже него, за да се събере с теб, нали?
— Черил, знам, че си обучен психолог — отговорих аз, — но подобен сценарий е… абсурден, не… просто илюзорен.
— Прав си — каза тя. — Също като сценария, който ти си съставяш за мен и някакъв тип от съседния офис, който ми е донесъл чаша кафе.
Отворих уста и понечих да отговоря, но нищо не излезе.
Черил приплъзна чашата с вино обратно към мен.
— С риск да прекалиш с лекарството, изпий това — каза тя.
— Ау, страхотна си — отвърнах аз и погълнах остатъка от виното.
— Сигурно алкохолът говори вместо теб, но все пак благодаря. И ти не си лош.
— И въпреки факта, че се държах като глупак както на закуска, така и на вечеря, моля те, кажи ми, че не съм прецакал тотално връзката ни.
— Зак, страдаш от синдрома, който професионално наричаме „пораснал мъж, оглупял до вдетиняване“, но по някакъв твой откачен начин се опитваш да запазиш връзката ни и това ме радва.
— Не искам да си насилвам късмета, но би ли ми казала колко точно те радва това? — попитах я аз.
— Много страстно ме радва — прошепна тя и се наведе към мен през масата, за да ме дари с една нежна целувка.
— Тогава да бягаме оттук — казах аз, — преди да се е появил някой тип с чаша соево лате и да прецака всичко.
Лиз О’Кийф шофираше надолу към изхода от моста „Джордж Вашингтон“. Свали прозореца на своята „Хонда CR-V“ и пое дълбоко въздух.
— Помирисваш ли това, хлапе? — попита тя.
— Лиз, това е Джърси — отвърна сестра й Рейчъл, отпусната на съседната седалка и цяла потънала в свръхголемия сив памучен анцуг, с който беше облечена. — Затвори прозореца. Знам на какво мирише.
— Не и тази вечер, захарче. Тази нощ Джърси мирише на свобода.
— Супер — измърмори Рейчъл. — Обади се на Брус Спрингстийн, може да напише песен за това.
— Мислех си, че след единадесет месеца в затвора може поне малко да се зарадваш на това, че излизаш — каза Лиз, докато свиваше по главния път към изхода за Леония.
— На какво да се зарадвам? На това, че Кими е мъртва? Че съм най-мразената майка в Америка? Или на това, че съдебните заседатели ме обявиха за невинна, но ако се опитам да изляза навън като свободна жена, някой от Националната оръжейна асоциация18, Християнската коалиция19 или самият Ръш Лимбау20 ще се опита да ме убие?
— Искаш да се върнеш обратно в затвора ли? Мислиш, че там ще бъдеш в безопасност?
