Рейчъл се усмихна.
— По дяволите, Лизи, поне половината жени там искаха да ме убият. Гледаха ме така, сякаш искаха да ми кажат: „Ей, кучко, аз може да съм курва, но въпреки това пак съм по-добра майка от теб“.
— Е, знаеш ли какво? — каза сестра й. — Те все още са в затвора, а ти не си. Само още четиридесет и пет дни и съдията ще произнесе присъдата по обвинението за излагане на опасност, а нали чу какво каза господин Уолок — най-вероятно ще се окаже, че дори и да е осъдителна, ти вече ще си излежала присъдата. След това ще си свободна, за да можеш наистина да започнеш живота си отначало.
— Искаш да кажеш да започна живота си без Кими? Или по-скоро живот на подвижна мишена всеки път, когато изляза на улицата, за да отида до супермаркета?
Хондата пресече „Форт Лий Роуд“ и след по-малко от минута сви вляво по Броуд Авеню.
— Виж, съдът определя правилата, така че независимо дали ти харесва, или не, ще трябва да останеш заключена в къщата на леля Пърл през следващите четиридесет и пет дни. След това съдът най-вероятно ще те пусне и ще можеш да отидеш където решиш. Само че, ако бях на твое място, щях да остана тук чак до април, когато Пърл ще се върне от Флорида.
— Сериозно ли говориш? Ще изтрещя съвсем, ако шест месеца се размотавам сама в цяла празна къща — отвърна Рейчъл.
Лиз натисна рязко спирачките и хондата й закова на място.
Завъртя се на седалката си и сграбчи сестра си за раменете.
— Въобще не ми пука колко ще изтрещиш. Двете с теб трябва да се скрием. По дяволите, Рейчъл, ти си вече знаменитост, и то не в хубавия смисъл като проклетата Лейди Гага например. Колко смъртни заплахи получи само за последните двадесет и четири часа? Мислиш си, че няма да правиш нищо ли? Това да останеш жива, не е нищо! Освен това господин Уолок каза, че вече преглежда офертите за писане на книги. Ще имаш много работа, ако всеки ден трябва да седиш с някой писател и да му разказваш историята си.
— И защо да си правя труда? Никой няма да ми повярва. Всички мислят, че аз съм убила Кими.
Лиз не отговори. Погледна в огледалото за обратно виждане за милионен път, след като беше взела Рейчъл от затвора. Броуд Авеню беше празно. Беше спряла колата на улицата, точно срещу ресторант „Бон Чон Чикън“.
— Някога опитвала ли си от онези пикантни корейски пилета? — обърна се тя към Рейчъл и посочи с пръст към витрината.
— Не.
— Ще взема малко за вечеря за вкъщи. Ще си оближеш пръстите.
— Направо нямам търпение — измърмори Рейчъл и отново потъна назад в седалката си.
Лиз включи двигателя, шофира още четири пресечки и зави надясно по авеню „Харолд“. Да наречеш „авеню“ улица „Харолд“ беше доста великодушно, тъй като беше просто задънен трилентов път, покрай който имаше само шестнадесет къщи. Районът беше тих среднокласен квартал от област Берген в Ню Джърси, където една от най-известните детеубийци в Америка можеше да живее в анонимност.
Къщата на леля Пърл беше последната вляво. Лиз прибра колата в по-задния край на двойния гараж, затвори и заключи гаражната врата и двете сестри преминаха направо през вътрешния вход към кухнята.
— Това място не се е променило въобще още откакто бях дете — каза Рейчъл.
— Бебчо, това място не се е променяло, откакто леля Пърл е била дете. На това му се казва „щастието да живееш близо до роднините“. — Лиз отвори вратата на хладилника. — Купила съм ти вечеря за „добре дошла у дома“ — чийзкейк „Мия Филя Бела“ и бутилка шардоне.
— Звучи така, все едно си очаквала за вечеря „Отчаяните съпруги от Ню Джърси“. Я ми отрежи малко парченце от тортата и ми налей голяма чаша вино.
Лиз се ухили. „Голяма чаша вино“ — това беше нейната по-малка сестра, която познаваше и обичаше. Намери тирбушон и извади две чинии за торта и чаши за вино от горния кухненски шкаф.
— Майната им! — каза Рейчъл.
— Майната им на кои, сладурче? — попита Лиз, докато разрязваше фолиото около гърлото на бутилката.
— Прочете ли това? — попита Рейчъл и взе от кухненската маса сутрешния брой на „Ню Йорк Поуст“.
Заглавието от една дума на практика заемаше цялата първа страница:
Рейчъл разгърна на трета страница и прочете на глас:
—
