— Първият нов член, който ще влезе в обществото на честта на семейство Прици от пет години насам, е синът на моя най-стар приятел Анджело Партана, мой consigliere. Този син, който стои сега до мен, на седемнадесет, на същата възраст, на която неговият баща се закле в членство преди да напусне Агридженто, и на същата възраст, на която аз самият дадох свещената клетва. Той постави пистолет до забития нож.
— Чарли, — обърна се той с пронизителния си глас — ти влизаш в обществото на честта от братството на най-смелите и лоялните. Ти влизаш жив и излизаш мъртъв. Ще живееш и ще умреш с пистолет и нож. Хвани ръката ми върху ножа.
Чарли се пресегна през масата, издигайки се над дребничкия Дон Корадо, който го запита развълнувано:
— Приемаш ли fratellanza-та над всичко друго в твоя живот?
— Да — каза Чарли.
— Над семейството, над страната, над Бога?
— Заклевам се — каза Чарли.
— Има три закона на братството, които трябва да станат част от теб. Първият — да се подчиняваш безпрекословно на висшестоящите до смърт, ако е необходимо, защото това ще бъде за доброто на братството. Заклеваш ли се?
— Заклевам се — изрече Чарли със сияещо лице.
— Никога да не издаваш каквато и да е тайна на нашата обща кауза, нито да търсиш подкрепа от други — било то църквата или правителството, освен силата, защитата и подкрепата на тази fratellanza. Заклеваш ли се?
— Заклевам се — отвърна Чарли още по-гръмко.
— И накрая, никога да не оскверняваш жената и децата на друг член.
— Заклевам се — Чарли смирено наведе глава.
— Нарушаването на клетвата означава твоята мигновена смърт. Без процес или предупреждение.
Анджело Партана го накара да вдигне палеца на дясната си ръка и прободе пръста му с остра карфица. Бликна капка рубинена кръв.
— Капката кръв символизира твоето рождение в нашето семейство. Единни сме до смъртта — рече дон Корадо, надигайки се на пръсти, за да прегърне Чарли. — Както ние защитаваме тебе, така и ти трябва да защитаваш честта на Прици. Заклеваш ли се?
— Заклевам се пред Бога — отговори развълнувано Чарли.
Той целуна дон Корадо, после баща си. Членовете бурно ги поздравиха. Голямата зала засия от техния възторг.
Странната заповед, която баща му бе дал на Паули, обезпокои толкова много Чарли, че той трябваше да изтърка пода в кухнята, за да се опита да се успокои. Напълни една кофа със сапунена вода и приложи своя собствена формула от спирт за почистване и чист амоняк. Беше я взел от химика на Прици, който дозираше cinnari24, и беше по-силна от обикновения амоняк, използуван в домакинствата. Чарли държеше къщата му да бъде идеално чиста. Той винаги е бил г-н Чистникът. Майка му поддържаше най-чистата къща в Бруклин и не беше нужно друг да му обяснява, че чистото, по-чистото и най-чистото беше най-доброто нещо, защото това бе факт. Той нави панталоните си. Коленичи, опирайки се на ръце, и с кофата и телената четка за търкане си отмъсти на кухненския под.
Докато подът съхнеше, изми всички прозорци гледащи към залива. Когато по-късно влезе, за да си приготви вечеря, той извади от фризера домашно приготвена пица cuddiruni25 със сардини, сирене, домати, чесън, риган и задушен артишок и я остави да се поотвърне преди да я сложи в микровълновата печка. Тежката работа по почистването го беше избавила от мрачните мисли за заповедта, дадена на Паули от баща му. Бе огладнял.
Той извади от хладилника fungi ’Ncartati26 и ги погледна с умиление — най-хубавите гъби на пазара, които сам беше изпекъл със сухар, накълцана аншоа, pecorino27, чесън, лимон и олио и малко prezzemolo28. Дори баща му, много придирчив към храната, предпочиташе да хапва у Чарли, защото той готвеше като майка си.
Сложи пицата в микровълновата фурна, отвори изпитата до половината бутилка червено вино, нареди кухненската маса за един човек, опря „Дейли нюз“ на бутилката и се готвеше още веднъж да си хапне добре. „Как можеха да съществуват ресторантите, чудеше се той, когато всеки, който може да чете, може и да готви?“
Ядеше бавно. Дъвчеше старателно храната. Майка му изискваше настойчиво да дъвче внимателно. Знаеше, че има най-здравия стомах от всички в семейство Прици. Притесняваше се дали Айрин сдъвква добре храната си. Опита се да си спомни как се беше хранила в онзи латиноамерикански ресторант, но не можа. Тя имаше великолепна кожа и чудесни твърди, едри гърди. След очите зъбите бяха едно от най-хубавите й неща. Правилни и бели, венците й имаха хубав розов цвят и след като сам се беше уверил, нямаше защо да се безпокои. „Нормално е, след като цял живот е използувала зъбите си, мислеше си той, да има добър стомах“.
