— Кажи.
— Обичам те.
— Наистина ли?
— Да, наистина — Той беше безпомощен в желанието си.
— Може да не е научно обосновано, но е истина. Четох в едно списание, че според един лекар, когато двама души искат да създадат стабилна двойка, те търсят онова, което е трябвало да получат от майките си.
— Чарли!
Чудеше се дали не е направил ужасна грешка.
— Аз дори не си спомням мама.
— Но, това е от научна гледна точка. Въпреки всичко, ти знаеше какво си искала да получиш от майка си, независимо дали си я спомняш или не. Това е нещото, от което си имала нужда и то е много дълбоко, емоционално. И когато разбереш, че именно това нещо виждаш у някой, който може да ти го даде — това, което си имала нужда да получиш от майка си — ето, това е влюбването. Много ясно беше обяснено в списанието. Беше го писал лекар.
— Но, Чарли, не мога да предположа, че това, което съм искала от майка си е било тя да бъде шест фута и два инча, с глас на таксиметров шофьор и апетит за макарони, колкото апетита на всички скаути в цяла Италия.
— Не, не е това. Не това, което виждаш с очите си, а това което чувстваш. Някой, който ще те защитава и ще се грижи за теб. Някой, който ще бъде нежен и мил към теб и няма да ти крещи. Някой, който иска само теб и никой друг. Това е възможно на теория.
— Дали наистина зная всичко това, или ми се струва, че е така. Но когато те видя отново, аз трябва да съм наясно.
— В края на седмицата, на всяка цена. Аз също трябва да знам. Искам да бъдем заедно през уикенда.
Той си легна в единадесет. Заспа, като мислеше как да намери билети за експресния самолет от Ед Прици, за да осигури отиване и връщане за себе си и Айрин. В дванадесет без петнадесет телефонът иззвъня. Беше Поп.
— Чоли?
— Да, Поп.
— Винсънт иска да те види.
— Сега ли?
— Утре. В два.
— Добре.
— Не в Пералнята. При Бен.
Корадо Прици живееше в къщата на Бен Сестеро.
— За какво, по дяволите, Поп?
— Каквото и да е, ще стане тази нощ.
Корадо Прици живееше с любимото си дете Амалия Сестеро. Тя се грижеше за него, за децата си, кухнята, църквата и семейния живот. Къщата, както подобаваше на ръководен бизнесмен с доходи, отговарящи на положението му, се намираше на Бруклинските височини. Имаше великолепен изглед към Манхатън, който за Дон Корадо беше като чужда страна. Дон Корадо и синът му Винсънт не притежаваха нищо. Къщи, коли, мебели, бижута, машини — всичко се водеше на името на различни компании. Като старомодни мъже на честта считаха, че много е важно да спазват правилата на скромност и аскетичност и да не дават никакви поводи на Данъчната служба да мисли, че биха могли да си позволят по-голям разкош, отколкото позволяват скромните им доходи.
Амалия приветливо посрещна Чарли на вратата и го целуна по двете бузи, като че ли въоръженият портиер не беше там.
— Имам gelu i muluni29 за тебе — каза тя меко на сицилиански — след като татко си легне.
Тръгна към двете плъзгащи се дъбови врати и леко почука. След това приглушен глас отвътре отговори да влезе. Тя открехна вратата. Чарли влезе и Амалия затвори след него. Стаята бе облицована в черно дърво. Мебелите бяха тежки, в тъмен цвят, защото това бе помещение за сериозни неща — хранене и срещи. Завесите бяха спуснати. Восъчните плодове във фруктиерата, поставена в средата на масата, блестяха матово на светлината, падаща от централната лампа с абажур от червена коприна и оранжеви ресни. Тя полуосветяваше лицата на хората, които предпочитаха сянката на тъмнината.
Винсънт Прици и Поп седяха до голата маса за хранене. Това бяха двама възрастни италиано-американски бизнесмени в черни костюми, връзки, бели ризи и лъснати обувки. Техният обичаен маниер на изразяване — любезен, почтителен и учтив, се бе превърнал в отвратително подчертаване на уважението, оказвано им в техните райони — Бруклин, Куинс, Лонг Айлънд, Маями, Вегас, Атланта сити, Финикс и Лос Анжелийс, областта Колумбия, Лондон, Сицилия, Турция, Иран, Лаос, Колумбия, Мексико и Южна Франция, въпреки че нито един от двамата не беше ходил по-далеч от Бруклин или Вегас.
