Винсънт Прици беше като трактор. Всичко в него беше тежко: говорът, челюстта и правосъдието му. Беше човек, който гледаше на всичко сериозно. Когато пиеше нещо, преди да го глътне винаги внимателно го прецеждаше в устата си през зъби. Някога беше екзекутор, когато баща му активно участвуваше във всички операции на деня, както сега Чарли Партана беше екзекутора на Винсънт. Той обаче се срещаше с Чарли колкото се може по-рядко, поради унижението, причинено от дъщеря му почти преди десет години на Чарли и лично на него. Знаеше, че греши, но не можеше да прости на Чарли по три причини: първо, защото беше нанесъл петно върху честта на Прици; второ, защото не се беше оженил за някоя друга, така че цялата история съответно да бъде забравена от всички. Как можеше да говори с дъщеря си или да разреши да се омъжи, докато човекът, пред когото тя беше съгрешила, оставаше неженен? Винсънт се отнасяше към Чарли много коректно, но официално и неестествено. Всеки, който беше запознат с техните взаимоотношения, разбираше, че той не можеше да изпитва такава загриженост за Чарли, каквато се мъчеше да покаже. Той преиграваше, като че ли желае от все сърце да изкупи пред Чарли вината на дъщеря си. В същото време болезнено осъзнаваше, че като бос се намира в неизгодна позиция спрямо един от хората си. Ненавиждаше Чарли, защото той беше причина за страданията му. Това беше третата причина. Действаше не чрез Чарли, неговия заместник-шеф, а чрез Анджело Партана. Това обаче само укрепваше властта на двамата Партана в семейството. Но когато имаше нужда от Чарли или когато баща му казваше, че имат нужда от Чарли, той го викаше и изтърпяваше присъствието му.
Пронизващите очи на Винсънт гледаха заплашително. Те бяха неподвижни като лазерен лъч. Всеки поглед беше мълния, онова предисторическо творение, за което се считало, че пада като светкавица. Смразяващият поглед на Винсънт обаче се дължеше на неговото късогледство и на суетността му да не носи очила. Движеше се трудно, понякога с по-леко, а друг път с по-видимо накуцване. Имаше моменти, когато изобщо не можеше да ходи. Всяка седмица пращаше по сто долара на монахините от манастира „Литъл систърз“ в Грийвъс Уундз, за да се помолят на литургията на свети Джерардо, светецът на подаграта, да облекчи страданията му.
Анджело Партана беше по-висок от Винсънт (и десет години по-стар), колкото Чарли бе по-висок от Анджело. Неговото ласкаво и мило одобрение на убийствата и корупцията бяха пословично легендарни в техните среди. Беше човек на бруталната лоялност. Болките, алчността и наказанието на другите бяха просто стока за Анджело Партана.
Беше елегантен по своему. След смъртта на съпругата му, майката на Чарли, през 1950 година, той се прояви като голям кавалер. Белите му сколуфи и мустаци бяха в стил Пучини. Кожата му беше набръчкана като кокосов орех. Носът му беше като човка на папагал, нос оставен от някой арабски нашественик в Западна Сицилия. Приликата на Чарли с баща му беше по-скоро в жестовете и говора, отколкото физическа — конете не приличат на папагалите. Но и двамата имаха очи като сачми, непроницаеми за съпричастие. Двамата мъже, баща и син, бяха израснали, за да служат на феодалните си господари. За сицилианците времето се беше променило само привидно. Партана, баща и син, бяха първи condottieri30 на семейство Прици и пазеха всичко, което те имаха, защото то се делеше между Партановци, Сестеровци и Гароновци в тази последователност.
— Сядай, Чарли — покани го чичо Винсънт.
Чарли издърпа флегматично един стол. Беше свикнал с отношението на Винсънт към него.
— Аз дадох на Едуардо онзи съвет за застраховката срещу отвличане, Чарли — каза Поп. — Той е проверил при адвокатите и те са казали, че става.
— Добре — отвърна Чарли.
— Господи, подаграта ме мъчи — проплака Винсънт.
