— Чарли, какво има? Един без петнадесет посред нощ е! За какво съм ти дотрябвала? Някоя друга полска курва ли?
— Мей, Мей — слушай — счупих вазата.
— Каква ваза?
— Специалната ваза, която подхождаше на канта на килима. Оная ваза, която ти се измъчи да намериш.
— Чарли, какво ти е? Ти наред ли си?
— Сама ли си?
— Разбира се, че съм сама.
— Трябва да те видя, Мей.
— Заради една ваза? — Но тя почувства нужда в гласа му. — Трябва да ме видиш ли, Чарли?
— Така е. Какво ще кажеш?
— Чарли, какво става? Какво се е случило? В беда ли си?
Дори Чарли в този черен миг от живота му можа да съобрази и да отговори:
— Защо трябва да съм в беда, само защото трябва да те видя ли? Ти, ти ми липсваш. Трябва да говоря с теб. Е?
— След почти десет години изведнъж ти липсвам?
— Мога ли да дойда и да те видя?
— Разбира се, Чарли.
— След половин час. Най-много четиридесет минути.
Отиде пред огледалото в банята и се среса. Върна се в спалнята и си сложи връзка. После свали връзката и бялата риза. Облече черната спортна риза с къси ръкави, която беше носил във Финикс, помирисвайки я внимателно, за да се увери, че е наред, след което за по-сигурно се пръсна с одеколон под мишниците.
Откакто баща й я беше изгонил от семейство Прици, Мейроуз живееше в една къща в Манхатън, на Тридесет и седма улица на изток от Парк Авеню, наречена Матсония. Тя оформяше вътрешните пространства на десет обекта на източната Шестдесет и втора улица. В бизнеса си използваше името Мери Хувър. Беше добър декоратор и обслужваше мъжката част от клиентелата на фирмата, посветените, които можеха да си позволят платна с призми на Джеймс Ричард Блейк. Анджело Партана, със съгласието на Корадо Прици, беше нейният посредник със семейството. Беше й позволено да ги посещава на Коледа и някои други религиозни празници, като Свети Дженаро, както и за рождени дни, сватби и погребения. Отначало всички говореха с нея, освен дядо й, баща й, Едуардо, главите на фамилиите Сестеро и Дженаро и други мъже от фамилията Прици. Много от жените не разговаряха с нея, докато Дон Корадо даде да се разбере, че иска нещата да се променят, но дотогава Мейроуз също не им говореше. Чарли, считан за виновник за нейното изгнание, винаги й казваше „здравей“, ако не и нещо повече. Анджело Партана и Амалия Сестеро бяха единствените от семейството, които я приемаха. Това продължаваше вече девет години и два месеца — „почти десет години“, както казваха хората — но Мейроуз никога не пропускаше шанса да прекоси реката и да вдигне гордо глава сред Прици.
Към третата година нейната преданост спечели мълчаливата подкрепа на Дон Корадо. Постепенно мнозина от мъжете, включително Едуардо, говореха с нея мило, когато баща й не беше в стаята. Той така и не се промени. Тя не можеше да получи разрешение да посещава семейството си по какъвто и да е друг повод, да влиза в Бруклин, в който и да било друг ден, освен в определените от баща й.
Мейроуз Прици беше принцеса в изгнание, която жадуваше за своя дом и род, а живееше на около четири мили далеч от тях. Обектите на нейния копнеж бяха като планети около нейното слънце — някои по-отдалечени от топлината му, други по-близо — но най-голямата част от нейната мъчителна нужда да се върне в Бруклин беше желанието й да бъде завинаги в едно легло с Чарли Партана.
Беше силна жена. Беше договорила правата си за посещение чрез Анджело Партана тогава, когато баща й беше категоричен, че кракът й никога повече не трябва да стъпва там. Тя използва цялата си интелигентност, твърдост и упоритост на Прици, за да си извоюва отново правото да бъде със семейството на Коледа, а след това и на религиозните празници — защото те бяха категорично определяни от дядо й — после сватбите и погребенията. На Нова година изпусна откриването на стадион Шиър, в Кийнз, където Прици имаха важни концесии. Не присъства и на празника на Винсънт Прици в Градините на Палермо, където се състоя голямото Великденско тържество. И всички останали празници. Когато видя, че няма да получи повече, Мейроуз го удари на пазарлък.
Всеки вторник в 11 часа преди обяд Анджело Партана я посещаваше в Матсония, за да прекара един час с нея и да й донесе издръжката от дядо й, което представляваше пет процента от рекета на ресторантското снабдяване. Той й носеше всички новини от семейството. Професията на Анджело зависеше от паметта му. Изпращайки го до вратата, тя винаги питаше за Чарли и той винаги й казваше едно и също нещо с различни думи, което звучеше горе-долу така: „Мисля, че копнее за тебе, Мейроуз. Но това беше преди десет години — а и, разбира се, семейството мисли за теб“.
Тя кимваше мрачно, след това Анджело я целуваше по бузите и си отиваше до следващата седмица.
