Мейроуз чакаше, сигурна в опрощението на баща си, и мястото си до Чарли Партана. Изминаха почти десет години, а той не се бе оженил. Ако се срещаше с жени, то той не ги водеше в семейството. Както мъжете, и тя разбираше, че честта бе по-важна от любовта и, разбира се, по-важна от брака и бащинството. Честта бе лицето, сърцето и душата на едно семейство. Не знаеше как би могла да възстанови отнетата чест, но тя чакаше Чарли.
През почти десетте години само веднъж тя загуби ума си. Чарли, който никога не й се обаждаше, откакто тя се върна от Мексико сити, ненадейно й позвъня, за да й поиска телефонния номер на една жена. Господи, това почти я преряза. А жената беше наемен убиец. Знаеше това, защото бащата на Чарли я беше помолил да отиде и да я вземе от хотела, за да я заведе на сватбата, да я отведе от църквата в хотела, за да може Анджело да й възложи да се заеме с Нетрубино — както и стана. Наистина хладнокръвна жена. Господи, обаждането на Чарли да я помоли за това я прободе като нож. После Амалия й разказа, че съпругът на жената и Луис Пало са обрали Казино Латино и как Чарли е трябвало да убие съпруга, а през това време е ставал все по-близък и по-близък със съпругата.
Всяка сутрин Мейроуз говореше с Амалия Сестеро по телефона и винаги питаше какво става с Чарли и полякинята. Амалия разказваше как ту прелита натам, ту се връща и как се мотае, като че ли са го халосали по главата. Когато Чарли й се обади през нощта, за да й каже, че иска да я види, Мейроуз знаеше, че той си въобразява, че има нещо с полякинята.
Но все пак това беше начало. Много по-добре, отколкото нищото, за изминалите почти десет години в отношенията с Чарли.
Тя си изработи проста на пръв поглед, но грижливо прикрита линия на поведение към Чарли: реши да се държи така с него, че всяка стъпка да води към следващата.
Когато Чарли звънна на вратата на Матсония, Мейроуз беше облечена като за случая. Красивата й гарвановочерна коса падаше като китайска коприна под раменете и чак под кръста й, като очертаваше големия орлово-ястребов нос, лицето с арабско-италиански черти, подчертаваше мургавината, поръсена с избиваща отдолу руменина, която съставляваше топлата обвивка на нейното тяло и контрастираше с искрящата белота на зъбите й, когато тя се усмихна за добре дошъл на мъжа, убедена, че Господ е отредил да й принадлежи.
— Ей, Чарли — учуди се тя, — какво става с тебе?
Той въздъхна дълбоко.
— Трябва да поговорим.
— Тук ли искаш да говориш, или ще влезеш, да седнем и да поговорим?
— Разбира се — каза той.
Седнаха един до друг върху огромното канапе.
Стаята беше обзаведена като интериор на китайска пагода по времето на Наполеон II, когато императорът владеел имения, натъпкани с антики от Централна Америка.
— Не са оригинали — казваше Мейроуз на партньорите си, но знаете ли, ние сме като традиционните шивачи. Трябва да декорираме, за да привлечем максимално внимание.
— Да — каза старшият партньор, — но какво ще стане, ако някой клиент изпадне в шок, след като види това?
— Слушай, Гасконецо, — цветовете са както трябва, а това е от значение. Всеки вижда формите различно, но цветовете са вечни.
— Колко хубаво е подредено при теб — възхити се Чарли.
— Да, това е моя работа.
— Защо имаш толкова книги?
— Сама съм много време.
— Защо не сложи книги в моята къща?
— Ти не оставаш сам за дълго.
Опитваше се да я гледа само в лицето. Не в очите. Не можеше да я погледне в очите, но продължаваше да гледа надолу. Започна да усеща като че ли хищна птица забива ноктите си в скротума му, тъй като тя нямаше нищо под дрехата, която носеше, а тя беше достатъчно прозрачна и почти виждаше гърдите й. Господи! Какъв чифт вторични полови белези, както лекарят в едно от списанията ги беше нарекъл. Почувства, че трябва да си оправи дрехите.
— Чувам, че си на марихуана — каза той между другото.
— Не, не съм. Пуша я, но мога и без нея. Искаш ли една?
Чарли не можеше да реши какво да отговори. Марихуана, кокаин и опиатите бяха за старомодни хора. Той и Поп изпитваха открито презрение към всеки, който ги взимаше. Включително и към пиячите, откакто бяха навлезли в бизнеса с фалшивото уиски. Като помисли за пиене, той си спомни шикозното място в Калифорния, където Айрин беше поръчала judo de pinas con Bacardi. За да се отърси от тази мисъл, каза:
— Разбира се. Защо не?
Тя отвори гравираната кутия от слонова кост на масата и му поднесе една цигара.
— Не знаех, че си на този боклук.
— Не, не съм — отвърна той просто, взимайки цигарата. — Аз дори не я пуша.
— Какво ще правиш с нея — шоколадови сладки ли? — попита тя, като запали, дръпна дълбоко и му подаде цигарата с марихуана. — По дяволите, какво все пак искаш от мен, Чарли.
Той дръпна от опиата, задържа дълго, след това каза през излизащия дим:
— Просто исках да поговоря с тебе.
— И ти си карал до тук от Бруклин почти в два часа сутринта само заради това?
Позволи си да сложи ръка на коляното й, по-скоро на бедрото й. Беше топло, хубаво.
— Загубихме доста време — рече той.
