Чарли седеше втренчен в един надпис „ХИМИЧЕСКО ЧИСТЕНЕ“. Мислеше как ще стане Бос на фамилията Прици. Целият му живот го беше тласкал към това. Беше се учил за това от тринайсетгодишна възраст и сега това бе реалност. Той можеше да почувства властта, като че ли тя беше тъканта на фина, здрава материя между пръстите му. Можеше да усети вкуса й, като че ли майка му се беше върнала, за да приготви едно по-великолепно ястие за него. Той си мислеше за парите. Винсънт трябва да е получавал осем милиона на година, всеки цент без данък, всеки цент спестен в Швейцария, а след това инвестиран отново, по хиляди начини, уредени от Ед Прици. Той си мислеше за уважението, което всеки щеше да му оказва.
— Това е добре, но е и опасно — рече той.
— То значи много Чарли, но не е опасно.
— Смяташ ли, че ти лично можеш да гарантираш, Поп?
— Винаги бих могъл да поема отговорност за тебе. И за себе си. По дори след петдесет години, прекарани с Корадо, не бих могъл да дам гаранция за него. Винсънт обаче е мъртъв и Корадо има нужда от тебе, Чарли. Той трябва да те има като застраховка за семейството, а също така счита сделката с банката за седемдесетте милиона долара като негов паметник. Като имам предвид всичко това, мога да ти гарантирам, че няма никаква опасност за тебе, ако се срещнеш с него в дома на Сестеро.
— Кога?
— На следващия ден, след като застрахователната компания плати за Филарджи.
— Дон Корадо ще получи тия пари, а аз не. Няма да дам Филарджи, докато не се уреди всичко за нас.
— Виж Чарли, трябва да стане на следващия ден след плащането на откупа, защото изплащането ще стане едновременно на всички места по света, така както е уредил. Но когато ти се срещнеш с него, получаването на парите ще бъде потвърдено и Филарджи ще трябва да бъде освободен. Това решава напълно нещата. Те плащат за Филарджи. Ти се срещаш с Корадо и си правиш своята сделка, след това пускаш Филарджи, ченгетата го спипват и Корадо получава възможност да си откупи банката за десет цента на долар.
Откупът за Филарджи в Лагос, Хонконг, Аруба, Панама и Сао Паоло бе изплатен в момента, когато погребваха Винсънт в Стейтън Айлънд, в гробището на Санта Грация ди Трагето, сред монументалната архитектура на мраморни гробници и паметници, които напомняха за покойните Прициевци, Сестеровци и Гароневци.
Погребението беше безмълвно драматично. Винсънт бе един от последните мафиози от старата гвардия, роден зад океана в Агридженто, и последната му литургия събра известни личности от организираната престъпност и светските среди от Съединените щати, в това число и представител на семейство Спина, които бяха кръстници на дон Корадо и негови роднини по женска линия в Сицилия. Вестниците оцениха положените цветя на около шейсет и пет хиляди долара. В църквата и на гробищата имаше камери на всички национални телевизионни канали. Министърът на правосъдието, секретарят на вътрешните работи, шефът на федералната комисия по телекомуникациите, шестима губернатори и единадесет сенатори лично телефонираха на дон Корадо или на Ед Прици, за да поднесат съболезнования. Като в море от черно облекло опечалените се събраха преди заупокойната литургия. Черните небръснати бузи на сицилианците бяха още един израз на скръб. Духов оркестър, облечен тържествено, свиреше пред църквата, когато изнасяха ковчега към черната катафалка, за да го пренесат през моста Веразано Нероуз към вечния му дом.
Дон Корадо стоеше до гроба на сина си заобиколен от осем опечалени телохранители, молитвено унесен, докато гласът на епископа се извисяваше над всички в псалма „Последно прости“. Мейроуз Прици се опита да се хвърли в гроба върху ковчега, докато шейсет и четири млади подгласници от църквата, с криле на ангели, пееха популярен вариант на Вердиевия реквием, аранжиран от Скот Милър.
В същото време изпълнението се записваше като музикално възпоменание със запазени права, собственост на Прици.
Анджело Партана си проби път през тълпата, застана до дон Корадо и като сложи утешително ръка върху крехките му рамене, прошепна тихо сред упояващия дъх на чудния летен ден:
— Парите са в Цюрих.
Дон Корадо се изсекна.
Те се върнаха вкъщи през късния следобед, за да изчакат двайсет и четирите часа, когато щеше да дойде Чарли.
— Какво ще кажеш да отидем в Монтаук и да хванем по някоя риба? — каза Водопроводчика.
— Защо не — отвърна Чарли.
Водопроводчика излезе през задната врата и заобиколи пикапа до мястото на шофьора. След три минути бяха на пътя.
— Все още ли мислиш, че всичко е наред, Чарли? — попита Айрин.
— Както и да го пресмятам, излиза, че ще победим. Няма да бягаме. Няма да си променяме лицата или документите. Поемаме всичко в ръцете си и оттук нататък командваме парада. Мислила ли си някога, че ще се ожениш за Боса на най-голямото семейство в цялата страна? Това е фантастично.
— Ти си фантастичен. Ако не беше ти, щяхме да бъдем натясно.
— Не знам как стана — каза Чарли, — но няма да повярвам, докато не го чуя от Корадо Прици.
