– Ти май забравяш, сестро самодиво – засмива се Зайрян – какво е бил змеят, преди да стане тиранин и повелител на всинца ни. Беше на вас, вилите, домашното животно. Роб и слуга.
– Не и този! Този е по-древен дори от земята под краката ни.
– Той ли ти го каза? Или Варвара? – пита Зайрян с насмешка. – Дори да е така. Той не е нищо повече от всеки вещер, само дето не е човек. Когато го събудя, няма да ме е страх нито от него, нито от никого. Мен и сега не ме е страх.
– От никого ли, Зайрян? Дори от навлека?
– От него? Защо да ме е страх? Аз не съм му сторвал нищо лошо. Ако искаше, да ме е проклел досега и да съм се споминал.
– Въпрос на време е да се сети и за теб. А сети ли се, ще те прокълне, бъди сигурен. Той се е развихрил, Зайрян. Пие от собствената си отрова и се опиянява да бълва проклятия. Сее смърт, откъдето мине…
– Това ли е нещото, което „не знам“?
Ангелина кима утвърдително.
– Грешиш. Знаех, че ще стане така.
– И нищо ли няма да направиш?
– Нищо. Защото нищо не може да се направи. Неговата ярост е божествена, нищо не може да ù устои. Може би когато изворът се изчисти, ще успея да го спра.
– Ти излъга всички, Зайрян. Излъга Нехме, излъга и мен. Излъга Искрен. Но излъга и Звездин. Той се смири, след като заверата ви пропадна, но ти пак го разбуни, като си му обещал да го освободиш. Да си върне отново човешкия облик.
– Не съм излъгал! Просто няма да стане веднага. Ще трябва да почака, както и аз чакам. Както всички.
– Знаеш ли каква свобода му се падна на него?
– Досещам се.
– На навлека много му хареса да язди врано конче…
– Каква помощ искаш от мен, малка сестро?
– Аз и неколцина решихме да възстановим реда. Дори без извора. Трябва да спрем навлека и да обединим усилията си в пречистването на извора. Дойдох да те моля за помощ.
– И как мислиш да го спреш? Ще го омаеш със свирнята си? Май само това ти е останало, а то не струва много пред черната му ярост…
– Ти как успя? Направи го без капка магия. Само с хитрост и ловкост.
Зайрян се извръща и я поглежда изумен.
– Значи затова си се разхубавила? Ще го приласкаеш!
– Да…
– Толкова ли си отчаяна?
– И да, и не. Той не е лош. Нито пък е виновен, че се е родил такъв. Ако успея да поуталожа яростта му, може би ще успея да го обикна…
– Ще трябва да го обикнеш, преди да сломиш яростта му. Само чиста невинност и искрена любов могат да потушат омразата му. Но ти няма да се влюбиш в него, можеш да си сигурна! Мислиш си, че ще го направиш, но ще подушиш миризмата на немитото му тяло, ще видиш пъпките по лицето му, сплъстената му коса и кривите кокали и колкото да си внушаваш, няма да се влюбиш в него. Той ще усети и ще те прокълне още щом те види такава бяла и чистичка…
– Ще видим…
– Съмняваш ли се? Забравяш кой от двама ни има по-добър усет за нещата.
– Не забравям. Ти забравяш какво мога да направя с всеки мъж.
Зайрян се разсмива на глас.
– Така е. Това всъщност е най-голямата ти сила – отново се засмива, но изведнъж става сериозен. – Предполагам, че ще искаш от мен да ти кажа всичко, което знам за него. Какво обича и как го обича. Какви са му привичките, на какво държи и как да го спечелиш?
– Искам да дойдеш с мен, Зайрян.
– Опасно е – казва той след кратък размисъл. – Може да ме усети. Не знам колко силен е станал. Защо да рискувам?
– Аз ти помогнах, без да те питам какво мислиш да правиш.
– Ако знаеше, нямаше да ми помогнеш. А аз знам какво може да ми се случи…
– Поискай нещо в замяна!
Зайрян взима дървената лъжица и опитва бобената чорба.
– Сложила си омайници, нали? Не усещам дъха им, защото си ги смесила с нещо, но няма как да не си сложила…
– Сложих…
– И дойде при мен, дивна и тънко облечена, защото знаеше… Наистина си отчаяна.
– И да, и не – отвръща дръзко Ангелина и се изправя. – Отчаяна съм. Но още пазя чувствата си към теб. Няма да ми е неприятно…
Гърдите ù се повдигат често, а очите ù се впиват в него като жадни устни. С едно движение сваля бялата забрадка и плитките на косата ù сами се разплитат. Става от мястото си и се приближава до него. Притваря очи и леко извива глава настрани. После се навежда, като да го целуне по устните.
Зайрян се изправя и след кратка борба със себе си слага ръце на тънката ù снага. Вдига я във въздуха сякаш е перце, и я полага на грубия одър. Дълго време гледа повдигащите се от учестеното ù дишане гърди. Най-сетне не издържа и с едно движение разкъсва ризата ù…
Събудих се замаян. Не знаех колко време е минало, не знаех къде съм. Над мен имаше чисто небе, под мен – зелена трева. Слънцето клонеше към заник, което значеше, че е минал поне един ден и една нощ.
После си спомних. Тънката ù гола снага, гладката като атлаз кожа, набъбналите топчести гърди и овалният ù корем… Господи! Тя успя да ме омагьоса. Загубен съм!
После първият пристъп на паника мина. Седнах на тревата и започнах да мисля логично. Главата ме болеше като след тежко препиване.
Защо Ангелина дойде при мен? Защо ме съблазни и защо ме люби? Какво иска от мен? Каза, че иска да отида с нея и да ù помогна в укротяването на навлека, но това не е вярно. Защо? Защо, Вечернице? Какво си наумила?
