За спасяването на света полностью

Тя вече не крещи. Лицето ù е на два метра от мен, но виждам всяка трапчинка по него. Гледа ме с ужас и изненада.

Двадесет и седем секунди.

Тя излиза от унеса и прави нещо, което ме изненадва. Свива крака и рязко ме удря в гърдите. Не е точно ритник, по-скоро – оттласване. Отскача от мен и разперва крилете си встрани, забавяйки рязко полета си. Примирение? Едва ли…

Още една бисквитка-стимулант. Последна. Колкото да си отговоря на един-единствен последен въпрос. Защо тя се примири изведнъж? Какво видя в мен?

Нонсенс! Единственият и последен въпрос е как така ръцете ми станаха цели два метра дълги? Никой няма такива ръце. Свивам ги пред лицето си и ги поглеждам. Най-обикновени ръце. С една мъничка странна подробност, разбира се. От тях стърчат като саби две тънки сини остриета. Приличат на два лъча синя светлина или на два воала, които се носят по вятъра, право нагоре…

Е, глупако, имаш още три секунди да размишляваш върху въпросите на системата и какво представляваш самият ти. След това, ако не разпериш криле и не полетиш, си загубен… Напълно загубена вегетираща вага…

Епилог:

Градът от тази височина прилича на калейдоскоп. Затваряш очи, тръсваш глава и поглеждаш пак. Нова пъстра картина от светли точици, без какъвто и да е смисъл. Хармонични и мамещо красиви.

Седя на ръба на пукнатината и клатя крака в празното пространство. Лекият вятър издува крилете ми като платна. Те потрепват и се опитват да ме отлепят от пластмасовото прозрачно небе. Мога да се протегна от единия край на света до другия. Те са моя сила и упование, те са моят нов свят!

Трепетът им не е само в синхрон с вятъра. Какъв невероятен материал! Улавят дори електромагнитни трептения, а ефирът прелива от тях. Мога да сърфирам из мрежата без никакъв проблем, да се логвам от която си искам точка, да слушам и анализирам безкрайните потоци от цифри.

Някога, някъде, имало един чудноват професор Х, който пръв осъзнал, че хората в тази система започват да вегетират. И умствено, и физически те започнали да се превръщат в елементи на системата, в нейни самоцелни крайни стъпала. Система заради самата себе си. Контролът върху раждаемостта не вършел никаква работа, защото новите материали позволявали да се правят кули с хиляди етажи, а транспортната система превърнала това кошмарно гъмжило в поносима за обитаване среда. Затова чудноватият професор Х започнал да търси изход от този затворен кръг. Възможностите на генетиката били неограничени, но кому е нужно да създава същества с криле, щом като вакуумните асансьори са сто пъти по-бързи и надеждни? И въпреки това чудноватият професор създал тези уникални паразити, а после ги пуснал на свобода, да се размножават и живеят на воля. Рано или късно вегетирането на системата щяло да доведе до нейния колапс.

Тук има няколко варианта. Дали чудноватият професор се надявал ангелите да спрат процеса на вегетиране, или просто да оцелеят, когато грамадният мравуняк се сгромоляса и се превърне в една пуста гниеща дупка? Не е ясно. Но сред всичките заложби, които той дал на ангелите, една била особено очарователна – заразата. Като всеки истински паразит, те трябвало да разнасят някаква зараза. Например този очарователен материал, който ти позволява хем да летиш, хем да сърфираш из мрежата. И както всеки паразит, те притежавали необходимия глад, спомагащ разнасянето на въпросната зараза. Сексуален глад. Глад за топлина и споделяне на чувствата. Любов, в крайна сметка… Система, която заразява друга система, чрез странна венерическа болест. Или пък я лекува. Въпрос на гледна точка.

Какво невероятно превъплъщение на думичката „свобода“. Паразит, разнасян от други паразити. Колко ли хора го носят в себе си, без да подозират дори? Колко жалко, че ангелите използват крилете си само за да летят. За нещо повече е нужен вага, някой от системата…

Разбира се, това е само предположение, модел. Едва ли е имало такъв чудноват професор. Но е адски приятно да мислиш по този начин. Създава такава топлина и уют отвътре. Сега разбирам, че точно това ми е липсвало винаги. Вече не съм вага, защото нося тази топлина и уют в себе си. Но не съм и ангел. Поне не нося блага вест на системата.

Нощният въздух гали краката ми. Милиони светлинки танцуват под мен и ме мамят. При мен идва Габриел и сяда до мен. Прегръща ме с ръце и се сгушва под рамото ми. Коремът ù вече е огромен. Скоро ще се роди нов живот. В какъв свят ще живее това дете?

Свивам криле, за да не закача Габриел, и бързо се оттласвам от ръба. Тя ми маха за довиждане от високото, после се превръща в точица и изчезва. Прозрачното пластмасово небе остава далеч над мен.

Светът под мен има отчаяна и неосъзната нужда от промяна. Толкова много зависи от чифт криле, по които се отразяват танцуващите неонови светлини на града.

Редактира: Ангелина Илиева

Публикации:

1. Антология „Секси хоризонти“ – „Аргус“, 2008 г.