– Нямат. Наследствеността се кодира със същите белтъци, от които са изградени. Тромава концепция. Белег за примитивна форма. Проблемът е, че на това примитивно ниво би трябвало да има многообразие на преходни форми. Експериментални модели, така да се каже. Както и предбиотични структури. Ядец. Все едно екосистемите са наистина стари. Просто тукашната форма на живот е избрала такъв модел.
– Доколко изобщо приличат на нас?
– До николко. Въпреки че използват четирсет аминокиселини, от тях само две не са каквито нашите. Но пък вече съм сигурен, че сме индиферентни един към друг. Обаче предпочитам да запазим режима на биологична предпазливост.
– Значи край на караниците ви с Диего за възрастта на планетата?
– Ами! Ще се караме, какво да правим. Само че не за милиарди години, а за стотици милиони. Без кавга няма наука! – ухили се той. – И все пак, и все пак… навярно е вторично бедна. Да… – Матиас престана да зяпа екраните. – Ти как си? Грамофонът още ли свири? – И той направи въртеливо движение с пръст пред челото си.
Антон се усмихна. Тъй де, накъде сме тръгнали със звездолети из Галактиката без чувство за хумор?
– Свири.
– Не бих издържал на такава досада. Монотонно едно и също.
– Хм. Честно казано, не е досадно. Монотонно, провлачено, ама не втръсва. Не омръзва, не дразни, не ме разсейва… мъничко само, по двуслънчево пладне.
– Да, не втръсва… – Микробиологът отново гледаше втренчено екраните.
Антон се досети, че Матиас пак мисли за феномените по своята специалност. След минута ученият се сепна:
– Трябват ми проби за микрофосили! Пращаме ята робосонди, но бих искал да се разходя по терена лично. Не можете ли с Фредерик да измъдрите някакъв по-добър транспорт от бъгитата в хангара?
Антон се засмя, обеща да се заеме, пожела му нова хипотеза и го остави на мира.
На излизане си каза, че Матиас има късмет да е с половинката си тук, понеже Есмер бе свързочник с втора специалност метеорология. Другата двойка бяха опонентът му Диего и Патриша.
В планетоложката лаборатория екраните лежаха върху голям плот в средата на отсека. Диего и Патриша си предаваха планшети със симулации, Есмер обработваше данни от спътниците, извайвайки над плота холограмна картина на въздушните течения. Тримата си общуваха предимно с възклицания и абревиатури, от които ОАЦ (обща атмосферна циркулация) беше най-безобидната.
– Ще попреча ли? – провря глава през отворената врата Антон.
– Тоя пък! – изсумтя Диего и залепи очи към окулярите на микроскоп.
– Открихме серия заледявания! – съобщи Патриша.
– Матиас пък смята, че скоро е имало измиране – рече да покаже съпричастност Антон.
Планетологът, океаноложката и метеороложката погледнаха капитана учудено.
– Какво ще рече това „скоро“? – уточни Есмер, в черната ù лъскава коса играеха отблясъци от индикаторите на уредите наоколо.
– Еее… не знам.
– Нямаме корелация! – отсече Диего. – Заледяванията настъпват с интервал от трийсет и два милиона години…
– Като по часовник! – вметна Патриша. – Цикълът започва преди три цяло и девет Ga…
– … но преди около сто милиона спира. Даже в момента би трябвало да сме в епоха на заледяване.
– И защо така? – учтиво се поинтересува Антон.
– Ха де… Причината не може да е в слънцата, не са от непредсказуем тип. – Диего бе озадачен. Втората му специалност беше астрономия. – А ендогенни фактори не откривам. Планетата е спокойна, дебела кора, обширна мантия, малко течно ядро, слабо изразена тектоника. Не знам. Данните от робосондите не са прецизни! – заключи той обвиняващо.
Антон сви рамене:
– За това имате инженер по инфраструктурата.
– Фредерик заяви, че тонерите в трюма намаляват. За да може да ни печата разни джаджи на Моделиера и занапред, трябвало да започне рудна разработка. Намислил е да филтрира водата от близкото море, за да попълни запасите от конструкционен материал.
– Кога го е решил? – учуди се Антон. – В столовата нищо не каза.
– Нали го знаеш какъв е приказливец… – подхвърли Есмер. Антон кимна. Инженерът беше най-възрастен от пионерния екипаж, уравновесен и мълчалив. Семейството му се намираше в хибернаторите на конквистадора, но той не показваше тъга и униние, спомни си пилотът. – Съобщи ни го преди двайсетина минути. Сега е при Ана за съгласуване.
– Добре, щом Фредерик е зает, ще видя какво аз мога да направя.
– Това е… – Диего пак се откъсна от микроскопа и вдигна палец – много добра идея!
През следващите два дни Антон сглоби от типовите проекти в инфотеката виртуален модел на дисколет. Четири въздушни турбини, едноместна кабина, херметичен багажен отсек и гнезда за стандартни робосонди. Избра захранване: ториев микрореактор и буферна батерия. Експертната система на пионера провери сметките и даде одобрение. Новата машина по замисъл трябваше да развива максимална скорост до 160 клика, да увисва неподвижно при нужда, да устои на ветрове до 40 възела. Максимален таван – 2 километра. За оптимални Антон прецени скорости от нула до 90, а височини – от 5 до 400 метра. Наличието на буферна батерия налагаше разумен предел на обсега на мисиите – 2100 километра.
