Самото разпечатване на четириметровия корпус заедно с авиониката отне няколко часа. Фредерик внесе корекции, с които намали разхода на тонери – титанова жица и полимерокерамика – до 200 килограма. Още два часа потрябваха за монтаж на електронна апаратура и поставяне на микрореактора, тях взе от трюма. Оставаше да пробва дисколета в реален полет, преди да пусне за принтиране още шест машини.
На закуска Антон съобщи за намерението си. Подробна холограма на апарата блещукаше в центъра на масата за хранене над панера с питки. Учените харесаха новата играчка, но Антон улови загрижения поглед на Мариана.
– Бих искал след час да започна изпитанията. Ако ръководителят на мисията няма нищо против.
Психоложката кимна след кратко колебание.
Дисколетът се държеше перфектно, гладко се справи с олекотена серия висш пилотаж – за изпълнението ù Антон хлътна в една падина под нивото на радарите на кораба-пионер, за да не хвърля в смут Мариана. Тя бе доволна, че си е намерил занимавка, но още се съмняваше дали е в психическа кондиция.
После дойде откритието.
Антон водеше машината на височина 50 метра със средна скорост, пробвайки леки виражи и накланяне на корпуса, така че да обучи автопилота за нуждите на учените, които щяха да искат да оглеждат терена под себе си. До този момент музиката в главата му беше заглъхнала, без това да го разтревожи.
И в един момент екна!
За няколко секунди остана като зашеметен, макар хоралът да утихна също толкова бързо, колкото бе избухнал. Автопилотът държеше курс, музиката пак се сниши до шепот.
Какво беше това!?
Запази същата височина, зави и пое обратно, но по-бавно.
Този път усилването трая по-дълго. Антон кръстоса терена. Музиката имаше източник, практически точков. Без никакви видими особености на самата повърхност.
– Антон! Наред ли е всичко! Телеметрията показва ускорен пулс! – беше Мариана.
– Няма нищо, просто се развълнувах… от истинския полет. Продължавам по план! – завърши сухо и прекъсна, без да дочака отговор. После зададе на автопилота траектория по разширяваща се спирала, като нагласи ръцете си над планшета с интерактивната карта.
На около седемдесет километра от първия източник регистрира втори. Отбеляза го на картата с палец. Музиката бликна, почти я чуваше и с ушите си, бе по-богата, цял сноп от мелодии. Беше потресаващо прекрасна.
Някаква част от съзнанието му се сви от необясним страх, но хазартът на любопитството надделя. Третият „оркестър“ лежеше на почти права линия с предишните два. След петдесет минути Антон откри четвърти, точно където очакваше. Той зави на деветдесет градуса и потърси още „оркестри“. Не след дълго маркерите върху картата го убедиха, че източниците образуват леко разкривена мрежа от триъгълни клетки. Не можа да установи разлика в мелодиите от точка към точка, но заподозря такава.
Трябваше да докладва. Но какво? Нямаше обективни данни от уредите, само своите усещания. Пресметна, че един от „оркестрите“ се намира на 19 километра североизточно от пионера. Насочи дисколета към него.
Червеното слънце залязваше в булото на хоризонта, над него тъмнееха медени сенки на високи облаци. Кадифена индигова тъмнина постепенно заливаше равнината. На изток по небосвода блеснаха първите трепкави звезди, едри и бодливи. Антон кацна близо до мястото на Източника на мелодията, измъкна се от кокпита и стъпи здраво с двата крака върху коравата земя. Външните микрофони долавяха само шушнене на вятъра в почти безжизнените скали наоколо и механичните шумове от корпуса на машината. А музиката пееше сладко в главата му. Пилотът стоеше, слушаше и се опитваше да подреди блуждаещите си мисли. Знаеше какво да прави. Струваше му се логично. Но не бързаше.
Изведнъж хрумването му се стори глупаво. Понечи да се отдръпне – музиката заскимтя като изоставяно животинче. Антон въздъхна и свърза уредбата на лекия си скафандър с радиостанцията в дисколета. Стегнато описа откритието си. После каза какво възнамерява да прави.
– Съжалявам, Ана – завърши той.
Радиото дълго мълча.
– Дяволите да те вземат, Антон! – с чувство издиша накрая психоложката. – Матиас смята, че рискът е пренебрежим, но не и нулев. Ти си магаре, Тони! Знаеш, че не мога да те спра!
– Благодаря.
– „Благодаря“? Идиот такъв!
– Знам, че така трябва.
Радиоуредбата тихичко съскаше, Мариана изстреля думите, които пилотът очакваше:
– Прави каквото ще правиш, и се прибирай! Под карантина и пълни изследвания! Прекъсвам!
Антон коленичи и свали ръкавицата на скафандъра, усещайки как се пристяга маншетът. Въздухът бе топъл, твърде много въглероден двуокис в атмосферата, парников климат.
Този свят ще бъде мой дом, каза си. Наш дом с Олга и на останалите хора, а и на тези след нас.
В перлената светлина от прожекторите на дисколета човекът допря голата си длан към сухата пръст. И остана така доста дълго. Накрая пристигнаха рамковите всъдеходи от пионера и го прибраха, а дисколетът се върна на автопилот.
