– Продължава ли? – този път Мариана бе повече уморена, отколкото загрижена. На работния ù плот лежеше планшет с предложенията за изследователски планове, които трябваше да съгласува в ролята си на координатор на мисията.
Антон кимна унило и погледна покрай рамото на психоложката към широкия илюминатор. По лилавото небе се къдреха бледосинкави облачета. Светлата мъглива ивица на хоризонта гасеше лъчите на оранжевото слънце, а червеното, почти в зенит още, обагряше изрязаната с клисури камениста равнина, шареше я с бежови пъстринки и чудновати графитени сенки. Пустиня, но грабваше окото.
Мариана бе в затруднение. Всички медицински скенери и психотестове сочеха, че пилотът е здрав.
Той седна в креслото насреща. Пръстите на дясната му длан ритмично потрепваха.
– Същото.
– Някаква промяна? Различна мелодия? Вариации в интензитета?
– Не. Същият синхрон с видимото движение на слънцата, както от самото начало. Та-тарари-та… – опита се той да изтананика, но за пореден път се отказа и махна с ръка. – И да можех да пея, пак нямаше да успея. То не е звук, ами… копнеж, зов, покана… не знам. Снощи отново слушах записи от инфотеката, никаква прилика с нищо.
Настъпи поредното неловко мълчание.
– Просто искам да знам какво ми е! – нещастно разпери ръце пилотът.
– Тони, толкова бих искала да ти помогна… Не размисли ли относно почивката в хибернатора?
Антон енергично поклати глава. Не се нуждаеше от безвремие, искаше лек или поне обяснение.
Преди четири месеца бордово време корабът-пионер се отдели от конквистадора. Грамадният кораб-майка продължи да гаси чудовищната си околосветлинна скорост, докато лекият пионер го изпревари и включи обратна тяга чак в самата система, за да разузнае положението на място и подготви терена за пристигането на колонистите. През тази част от мисията Антон бе достатъчно зает с отговорностите си на капитан, но след като кацнаха на планетата, изведнъж остана без работа. Учените тепърва се оглеждаха откъде и как да започнат програмата. Предстоеше му да се мотае немил-недраг още два месеца, докато конквистадорът не влезе в орбита около новия дом на пътниците и екипажа му.
– Какво става с мен? Кажи какво мислиш, честно! – настоя той.
Тя въздъхна, погледна го строго в очите:
– Липсва ти жена ти, приятел.
Крачейки по огънатия около оста на пионера коридор, Антон си припомняше малките ръце на Олга, усмивката ù и начина, по който накланяше глава. Уви, тя беше главен специалист по хибернаторите в кораба-майка, грижеше се за изкуственото безвремие на четиридесет хиляди души колонисти. Затова бе нужна на конквистадора също толкова, колкото той на пионера.
Да, липсваше му. Откакто се познаваха, никога не бяха се разделяли за повече от денонощие или две. Но знаеха, че планът на мисията изисква от тях половин година един без друг. Подготвяха се психически, като трупаха хубави спомени през вахтите.
Явно не е било достатъчно.
Антон въздъхна. Навярно Мариана има право, връхлетяла го е лека реактивна депресия. И психоложката със сигурност тъгува за своя Анри, който летаргира в стоманеното яйце на хибернационната си капсула. Но защо ли не му се струваше убедителна нейната диагноза? Отказваше да повярва, че е толкова просто. При депресия човек е подтиснат, измъчва го безделие, а не му се прави нищо. Но не чува музика в главата си като единствен симптом.
Музиката. Усети я още при първите орбитални обиколки на бъдещия им дом – хубава планета с плитки до 150 метра морета, които заемаха половината от общата площ. Поносима гравитация, мек топъл климат, лесни минерални ресурси, достатъчно гъста, макар и все още неподходяща за дишане атмосфера. Тогава не обърна внимание на напева в ума си, отдаде го на общата еуфория, напълно естествена за отлично справил се със задълженията си специалист и просто човек, прекосил 11 парсека до заветната цел. Радваше се и на възможността наистина да пилотира, вместо да приема рапорти от невъобразимо бързите и точни машини на конквистадора, протривайки със задник командното кресло.
Беше ли наистина музика? Не би се заклел. Беше нещо… странно. И когато го забеляза и го нарече музика, вече така го възприемаше.
Ако откача, рече си той, много ще огорча Олга.
Спря пред вратата на биолабораторията и реши да се отбие да научи нещо ново.
Вътре Матиас се взираше в окачените ролетни екрани с увеличените изображения на местните микроскопични ксеноорганизми. Мърмореше си под носа и току яростно разрошваше рядката си руса коса.
– Здрасти, Тони – рече той, макар че бяха обядвали заедно преди час и половина.
– Привет. Сензационни открития?
– Имай милост, капитане! Тук сме едва от дванайсет денонощия. Доста бедна екосистема, но ще ми отнеме две-три години само за класификация. Все още не мога да установя вторично бедна ли е или в началото на еволюцията си. Виж този хубавец… и този. Уж са еднакви, а имат напълно различна физиология.
Антон послушно погледна анимираната снимка на създанийцето.
– Не ги различавам едно от друго – призна си той. – Намери ли аналог на ДНК?
