Отначало от вярност към съпругата си и от загриженост за моята репутация Пиер не отвърна на авансите ми, но аз знаех, че ме харесва и макар да положих известни усилия, слава Богу, не се наложи да моля или да се унижавам. Следващите три нощи прекарахме заедно в пристройката към кланицата на чичо му. Да, това не беше най-подходящото място за зачеване на нов живот под щастлива звезда, но ветрецът от долината отнасяше смрадта от кланицата далеч от нас, а няколко чашки анасонов аперитив ни помогнаха да забравим обстоятелствата на срещата ни. Пиер беше сърдечен и нежен любовник и аз съжалявах горчиво, че преживяването е само временно и след ден-два той ще се върне в Лимож при жена си. За първи път в живота си се почувствах донякъде влюбена. Пиер беше невероятно мил човек и излъчваше една особена невинност, която впоследствие ми се струваше, че някак си съм осквернила. На тръгване ми се извиняваше неистово, че ме оставя, но аз го уверих, че всичко е наред и че никога повече няма да спомена и дума за тази наша среща. Настоях, че за него ще е най-добре да не идва в Клошан догодина и че и двамата ще се наложи да се отърсим от обзелата ни лудост, и че трябва да се постарае с всички сили да се реваншира на жена си. Пиер обеща и, верен на думата си, действително не дойде следващата година, за което аз едновременно съжалявах и бях благодарна.
За радост на баща ми скоро му потвърдих, че съм бременна и за наше огромно облекчение през 1967 година се роди скъпият ми Жан-Люк, едро и здраво бебе. Разбирам, че в някои семейства е срамно да родиш без брак, и не се съмнявам, че в селото е вряло и кипяло от клюки, но от уважение към баща ми и мен скоро всички започнаха да ме наричат „вдовицата“. В онези дни беше по-добре да си опечалена вдовица, отколкото неомъжена майка. Папа, чийто непокорен дух отново се пробуди, страшно се забавляваше. Сякаш двамата бяхме изиграли някаква особено остроумна шега на съседите ни от селото.
— Как е вдовицата тази сутрин? — питаше ме той и намигаше заговорнически.
От раждането на Жан-Люк двамата с папа станаха неразделни. Папа изработи нещо като раница от кожени ремъци и носеше бебето на гръб, докато обикаляше да върши работа по пазарите, при кмета или с управителя на имението. Докато момчето растеше, цялостният дух и настроение на папа непрекъснато се подобряваха, макар той все повече да остаряваше. Опитах се да не се разстройвам, че първата думичка на Жан-Люк беше
През следващите години баща ми отново се превърна в човека, който беше някога, живецът и високият му дух се възродиха, сякаш войната никога не се беше случвала. От едната страна на бавно възстановяващото се лозе засадихме прасковена градина, а от другата — маслинова. Появата на Жан-Люк сякаш благослови целия ни дом и финансовото ни положение също започна да се подобрява. Започнахме лятно време да наемаме работници-мигранти, мъже и жени, които обработваха земята на имението в най-усилния сезон. Така продължи до лятото на 1973 година.
Дни наред след пожара никой не мигна. Естествено, работата в лозето беше прекратена. Аз предложих веднага да си заминем за Ирландия, но Оливър гневно отбеляза, че било наш дълг да останем и да помогнем, а Лора го подкрепи. Почувствах известен срам заради малодушието си. Седмица по-късно изписаха мадам Вероник от болницата — точно навреме за погребенията. Външно жената приличаше на зловещо плашило, ръцете й бяха плътно бинтовани, лицето — обгорено, а онова, което беше останало от косата й, стърчеше по главата й на неравномерни туфи. Полагах максимални усилия да я накарам да хапва поне малко всеки ден, помагах й да маже с мехлемите раните по лицето и главата си, докато кожата бавно зарастваше. Кухнята беше почти незасегната от огъня, така че поех и контрола върху приготвянето на храната за всички, които идваха на помощ. Духът на мадам обаче бе напуснал тялото й: то сякаш просто се движеше безцелно из пространството, понесло онези свои части, които поддържаха дишането и живота.