Загадката Олвър полностью

От днешна гледна точка съм благодарен, че баща ми беше човек, който никога не прибягваше до насилие. Много други бащи не бяха такива. Татко беше страшно разочарован и му беше страшно трудно; днес си мисля дали не е било по-добре изцяло да крия „покварата“ си от семейството. Събитията впоследствие обаче засенчиха разкриването на сексуалността ми и, слава Богу, отново ни сближиха като семейство. Поне онова, което беше останало от него.

През ноември 1973 година отец Игнейшъс беше повикан у дома. Не знаех за този план, докато той не цъфна на прага, но цялата предишна седмица бях свидетел на трескаво чистене, бърсане на прах и минаване с прахосмукачка из цялата къща. Бяха полирани сребърните прибори, а „хубавите“ чинии и ленените салфетки се появиха на сцената, измъкнати от тайнственото си скривалище, което иначе щяха да обитават до следващата Коледа. В неделната сутрин ме пратиха в рядко използваната предна дневна, представиха ме на отец Игнейшъс и ме оставиха насаме с него. Вбесих се, че са ме вкарали в капана на подобна среща, и не бях сигурен какво точно да очаквам. Свещеникът ни не беше от най-фанатизираните: наскоро поел енорията, той тъкмо беше навършил трийсет години и разговаряше кротко и спокойно с хората. Смущението му беше осезаемо, както впрочем и моето. След няколко насилени любезности се възцари тежко мълчание, което заплашваше всеки момент да се взриви. В крайна сметка го прекъснах аз, като се извиних на свещеника, че са го повикали днес тук.

— Подозирам, че родителите ми са ви поканили да разговаряме, защото аз мисля, че съм хомосексуален — казах и побързах да добавя предизвикателно: — Всъщност не само го мисля, сигурен съм.

Настъпи пауза, в която свещеникът се прокашля насилено и се размърда в коженото кресло. Креслото изскърца нелепо със звук, напомнящ пръдня, при което той умишлено се премести отново, за да предизвика ново проскърцване, с което да покаже, че звукът идва от креслото, а не от него. От онзи ден нататък избягвам кожените кресла.

— Нали знаете, че това е грях.

— Знам, отче.

— Ще се закълнете ли никога повече да не го извършвате?

— Отче, вие явно не разбирате. Нещата не опират просто до това, до самия сексуален акт. Става дума за фундаментална част от личността ми.

— Но това е грях!

— Знам, отче.

Още известно време се въртяхме в този кръг. Заявих, че дори и никога вече да не го правя, няма да съм в състояние да спра да мисля за това, нито пък за мъжа, който би го направил с мен. Игнейшъс пламна и рече, че такива мисли също били грях и вместо това бих могъл да мисля за цветя или дървета. Попитах го защо да е грях, след като не вреди на никого, и той явно се обърка.

— Ами женитба? Деца?

— Не искам деца.

— А ако размислите?

— За това да имам деца или дали да бъда гей?

— За първото.

— Ами ако вие размислите и решите да имате деца?

Мълчание. Не беше програмиран да отговаря на подобни въпроси.

Друг свещеник би приел последния ми въпрос за безочлива дързост, но у Игнейшъс имаше някаква мекота и кротост, от които не лъхаше никаква заплаха. Почувствах се смел и силен.

— Няма да размисля — рече той най-накрая.

— Нито пък аз.

— Ами за другото?

— Дали да бъда гей? Че това не подлежи на размисъл! То не е решение, което аз съм взел. Моето решение беше просто да престана да го крия. Да престана да крия кой съм и какъв съм. Колкото и да съм се старал, така и никога не се заинтересувах от жени. Не смятате ли, че е малко вероятно сега тепърва да ме заинтересуват?

— Аз също никога не се заинтересувах от тях — отвърна свещеникът.

В първия момент помислих, че си е изгубил мисълта. Още не бях проумял как и за какво всъщност той се съгласява с мен, когато Игнейшъс зарови лице в ръцете си и избухна в плач, притиснал кърпичката до устата си, за да заглуши хлиповете.

Слисан от този обрат на събитията, изведнъж установих, че се налага аз да го утешавам.

— Какво стана? Вижте, извинявам се, ако ви разстроих, нямах такова намерение…

Когато обаче той вдигна лице, погледна ме умолително, а сълзите още блестяха по дългите му мигли, веднага разбрах.

— И вие ли… — подхванах. Стори ми се богохулно дори да го изрека.

Той кимна нещастно.

Дърмът (това беше истинското му име) станал свещеник в отчаян опит да се спаси от реалността на сексуалната си ориентация, сякаш като я пренебрегне, би могъл да се престори, че я няма. По-късно той ми разказа, че в семинарията било пълно с млади хомосексуални мъже, повечето от които намирали утеха един в друг, но той, отгледан в по-строго католическо семейство от моето, бил решен да не се поддава на желанията си. Изповедта ми сякаш отприщи у него порой и през следващите часове слушах мълчаливо, докато той описваше годините на пълна самота, потиснатост и гняв. Три часа разговаряхме. Когато най-сетне излязохме от стаята, мама беше много доволна.