Оливър също се промени след нощта на пожара. При това драстично. Знаех, че се е сближил със стария Д’Егс и момченцето, но той скърбеше за тях, сякаш бяха истински роднини: рядко говореше, лицето му беше постоянно изкривено от скръб. В деня на погребенията той изчезна, върна се чак късно през нощта и отказа да отговаря на въпроси или да слуша утешителни думи. Лора допускаше, че е виждал липсващия си баща в мосю. Оливър пое задачата по възстановяването на останките от изгорелия кабинет на Д’Егс: работа, към която се отнасяше с изключително старание. Лора, бездруго вече пренебрегната от него, беше напълно забравена. Две седмици по-късно основната част от разчистването беше приключена. Никой не повдигна въпроса за евентуалното заплащане на труда ни; бяхме останали в замъка, получавахме подслон и храна, често дарена от семействата в селото и приготвена от мен. Лозето отново беше изоставено, понесоха се слухове, че източното крило ще бъде напълно разрушено. Нямаше какво повече да правим в замъка. Вече бяхме пропуснали първите две седмици от зимния семестър в колежа. Време беше да си тръгваме. Оливър си стегна мълчаливо багажа и стоически си взе сбогом с мадам, която му благодари за лоялността и вложения труд. Някои от картите на Д’Егс бяха спасени, но тя беше съсипана от загубата на огромна част от книгите му, до една станали на пепел. Спомням си, че тя понечи да прегърне Оливър на сбогуване, но той не намери сили за прегръдка в отговор, а се обърна и си тръгна, като я остави в конфузно положение. Бях готов да го убия за тази несъобразителност, ако не беше очевидно, че и той страда силно.
Отново най-много грижи ни създаде Лора. Неочаквано тя отказа да се прибере у дома с настояването, че трябва да остане да помага на мадам. Не можах да разбера логиката й: за мен това беше просто поредният пример за все по-непредвидимото й поведение. Последваха няколко телефонни разговора с Дъблин, при които родителите ми се опитаха да й наредят да се връща, но Лора не отстъпи. Явно на мадам й беше все едно дали сестра ми ще си замине или не, така че ме увери, че няма проблем да я оставим в замъка. Положително щяла да й намери занимание. Наложи се да се задоволя с това. Лора се сбогува през сълзи с нас. Вкопчи се с последна надежда в Оливър, но той остана безчувствен и студен като надгробен камък.
Новата учебна година започна бавно, противната есенна сивота на Дъблин ми се струваше блудкава и скучна в сравнение с обляната от слънце ярка природа на Бордо. Опитах се да оставя травмата от лятото зад гърба си и да се посветя отново на ученето и колежанския живот. Скоро установих връзки с много колеги, които миналата година от страх умишлено бях игнорирал и започнах да се движа в съвсем различен социален кръг. С Оливър все още се виждахме от време на време, но несъмнено се бяхме отчуждили, а и всеки път, когато повдигах темата за лятото в Бордо, той бързаше да я смени, така че след няколко опита се отказах и никога повече не споменах Франция пред него. Не знам дали отчуждението ни се дължеше на сексуалността ми, на факта, че бях брат на Лора или на това, че му напомнях за смъртта на двама души. Може би винеше Лора за това, че тя въобще ни уговори да заминем за Франция? Каквото и да му се въртеше в главата, аз трябваше да продължа живота си.
Аз също се върнах от Франция различен човек, което нямаше нищо общо с ужасяващия завършек на ваканцията ни. Признаването на сексуалността ми беше изключително освобождаващо и нямаше начин да продължавам да се крия. Майка ми скоро узна в каква компания се движа и беше, естествено, скандализирана: заплаши да каже на баща ми, да повика свещеника. Но беше късно. Лятото във Франция ме беше освободило и ми беше дало увереност, каквато нямах преди. Пожарът и опустошителните му последствия ме накараха да осъзная, че животът е твърде кратък, за да си позволим да прекараме и най-малката част от него в отричане на истината. Чувствах се спокоен в новата си кожа, направо като прероден. Бях твърдо решен да не изпитвам срам, каквото щат да казват и законът, и църквата. Майка ми се постара максимално да ме накара отново да започна да се крия, но аз бях непреклонен. В края на краищата тя разказа всичко на баща ми. Той остана потресен и ужасен: заплаши, че ще се отрече от мен и ще ме обезнаследи, предположи дори, че Лора не желае да се прибере именно защото се срамува от мен. От последното наистина ме заболя. Умолявах го да ме разбере. Аз съм такъв, какъвто съм, това е моята природа и прочее. Напразно. Той приказваше само за унижението и позора, които съм навлякъл на семейството и на него лично. Искрено съжалявах, че се чувства така. Обещах му, че ще бъда изключително дискретен, но той беше истински отвратен и не спираше да беснее и да повтаря как бил работил здраво цял живот, само за да установи, че е отгледал не син, а някакво педалче.